автор: rumenaradeva

„Когато гледам звездното небе,то ми се струва малко. Или аз раста, или вселената се смалява. Освен ако не са и двете едновременно“
Салвадор Дали

Луната бавно пълзеше към звездите, като приведена напред жена, която сякаш се изкачваше по урвата на стръмна планина. Свечеряваше се. Навън излизаше буря. Добрата стара вихрушка от прах и изсъхнали листа се подслони на земята.
Когато видеше тази въртяща се въздушна маса Мария винаги или се спираше пред нея, или я заобикаляше. Вярваше в думите, които разказваха людете, че в теб може да се всели зъл дух ако попаднеш в нея. Младата жена опря лице в затворения прозорец. Наблюдаваше настъпващата буря и не потрепваше. Вятърът свистеше злокобно и разпиляваше всичко по пътя си.
За миг тя затвори очи и се заслуша в гласа на вятъра. Идваше сякаш отдалеко като сияние от друг живот. Носеше различни гласове от без края. Заслепен в огледалните прозорци се удряше, превръщаше силата си в енергийна змия, която надигаше глава и запълзяваше по прозореца пред нея. Мария усети стягане в скулите по лицето си. Присъстващите около нея не биха разбрали сънищата й. Беше сигурна, че ще и се присмеят. Биха стигнали до глупави заключения свързани с това, че тя все четеше. Мария не знаеше кое я вълнува повече - дали миналото, за което учеше или някакво бъдеще, което сънуваше. Всъщност тъжното бе в това, че не не смееше да сподели с никого тези свои тревоги.
И макар сега да гледаше видимо спокойна това, което се случваше зад прозореца, в душата и вилнееше същият вятър. Този, когото не умееш да сложиш в рамка, не можеш да го спреш. И… беше само въпрос на време на някакво си време, което Мария трябваше да изкълчи за да полети с вятъра. Той сякаш идваше при нея като светкавица от друг живот. Раздираше грижливо забулена истина и я програмираше на ново. Вече трета нощ се случваха необичайни с нея преживявания... случки, които я объркваха, смущаваха и същевременно плашеха. Долепи лице в студеното стъкло и се загледа във вятъра. Сякаш разумът я напусна и тя го видя, да, видя невидимото. Мислеше си, че се побърква просто ей така без видима причина. Едва задържаше пристъпа на паника, който се надигаше като есенна мъгла във нея. Завладяваше я. Ставаше и трудно, нечовешки трудно, да се справя със себе си.
Изкъпа осем месечна си дъщеря, нацелува бебешкото телце и я сложи в леглото да спи. Погледна към своето легло и тръпки на страх полазиха по нея. Мария беше студентка трета година в Софийския университет. Учеше египтология. И затова сега мислите и сякаш я укоряваха,смущаваше се от тях.Толкова отдадена, толкова повярвала, на всичко което изучаваше, че реалният живот, за който отваряше очи всяка заран, ѝ се струваше доста прозаичен. Почти лишен от смисъл. Но ако сега споделеше, че някъде тайно в себе си, не подозираше, че в нея има нещо по различно от останалите хора, би... излъгала! Мария беше красива жена надарена с ум, грация и някаква доза непокорство. „Самото съвършенство“ често чуваше тези слова от хората за себе си. Усмихваше се, когато си припомняше думите на художника Салвадор Дали - „ Не се страхувайте от съвършенство. Не можете да го достигнете. Още повече, че в съвършенството няма нищо хубаво”. Мария имаше дълги гарваново черни коси, сиво-зелени очи, лице излъчващо мир. Някаква невидима енергия сякаш бдеше неуморно над нея.
Двадесет и три годишната Мария или както всички нейни близки, наричаха Мери, често се затваряше в своя сюреалистичен свят. Пазеше се от хората или по скоро тях предпазваше от себе си. Знаеше, че веднъж влезли в живота и те нямат право на грешки. Понякога си мислеше, че нейният живот е като стъпки по водата. Трябваше да върви с вяра, любов и положителни мисли към всичко и всички които я заобикаляха с вдигната глава и очи гледащи към необята. Защото,защото ако само за миг сведеше поглед надолу щеше да види хилядите лица на без- душевни антропи, които се взират в нея през водата. Онези, разкривени от лъжа и лукавство лица надигащи устни за малка глътка въздух, онези страховити, побелели очи, не довършили злонамерените планове на живота си. Затворени завинаги под мъглявината на водата но, взирайки се в небето. В оня син необяд където живееха хората с души! Изобщо голяма част от хората разбираха твърде малко неща. Особено ония които наричаха себе си образовани. На тях не им достигаше култура и космически мир(отново думи на нейния любим художник и писател Салвадор Дали)
Наближаваше осем вечерта, Мери беше приготвила вечерята седна сама пред красиво наредената маса.
- Цял ден ли ще мълчиш Мери? - попита баща ѝ. Тя само го погледна, леко се усмихна, това най вероятно трябваше да означава, че всичко е наред! Съпругът ѝ също влезе и седна до нея.
- С вас господине... - обърна се той с тези си думи към бащата на Мери - съпругата ми да е разговаряла днес?
- Не!!! - отвърна баща ѝ.
- Мария, какво става мълчиш,пак някое твое настроение ли? - попита със сарказъм бащата на детето ѝ. - Оставете ме! Уморена съм, не ми се влиза в безсмислени разговори! - отвърна им Мери.
- Или най-вероятни ние не сме достойни да разговаряме с теб? - Този път иронично изстреля думите в лицето съпругът й. Тя се изправи от стола, отдалечи се от масата и излезе. От всекидневната след себе си дочу ядосаният глас на баща си, който повиши тон на зет си.
- И преди да сключите брак тя си беше такава. Какво искаш сега от нея? Да се промени ли? Не може, разбираш ли, не може! Или ще я обичаш такава каквато, е или се разкарай от живота ѝ!
Мери ги слушаше от детската стая. Не искаше кавгата на двамата мъже да достига до слухът й затова се опитваше да мисли за предстоящия изпит.Който всъщност беше на следващия ден. За Мария светът се обитаваше от два вида хора: едните бяха хората които виждаха с душите си, а... другите с бледото отражение на разумът си.
Легна си малко след десет вечерта искаше да поспи не знаеше колко време можеше да открадне от съня, но колкото и да бяха тези минути или секунди тя имаше крещяща нужда от тях! И ето… затвори очи и се отпусна. Сънят я обви като мантия и всичко отново се случи. За четвърти път от последната седмица тя видя тялото си, което лежеше на леглото гледаше го някъде от високо после, тръгна! Вече познаваше пътя. Вървеше по улицата с павета,изкачваше се,беше тихо около нея. Само тя и стръмната улица. Изправи се пред големите дървени врати и зачака. Погледна към небето, облаци покриваха звездите. Беше мрачно и негостоприемно небе! Вратите се отвориха и тя влезе. Очакваха я !

(следва продължение)