автор: veronikas

Не виждам нищо. Само тишина,
която се процежда между мислите.
Не бягам слепешката от това,
което хапе полудяло нощите.
Не търся друго. Само красота,
която да пречиства тъжното.
Привързвам се до смърт към онова,
което утре няма да е същото.
Камбани пеят. Само че, смъртта
изобщо не умее да танцува.
Надява се, че спирайки дъха
ще може без живот да съществува.
Не искам много. Само мъдростта,
която преподрежда хаоса.

Съзнателно заставам на ръба.
И несъзнателно отпивам вятъра…