автор: alex_dlr

В големия замък изглеждам мъничък,
но наслаждавам се на тишината.
Студен като камък, останал самичък,
стоя в прегръдката на тъмнината.

От малката свещ е мека светлината.
Огрява портрета, пред който линея.
От дълго време стоя пред стената,
на която нарисувах Нея.

Това е образът на красотата,
създаден от боя.
В очите виждам добротата...
Която изведнъж умря.

Изчезна доброто в душата,
вкочани се в леден хлад.
Омърси си чистотата,
за порок изпита глад.

Това събуди древна омраза,
която година след година крих.
Вън от мен звярът се показа...
Чудовищно се промених.

Крилете ми са черни и големи,
с очи и нокти от метал,
със зъби остри, издължени,
не изпитвам капка жал!

Душата ти със хъс бих късал,
къс по къс и със наслада.
Бягай, докато добър съм...
Не искаш да ядосаш звяра!

ПРИПЕВ:
Вземи книгата от края,
избърши праха от лавицата.
Нека аз да бъда звяра,
ти бъди красавицата.
Обаче от сега си знай –
тази приказка е с гаден край.
Помня светлината в очите ти,
когато ме погледнеше.
Помня как я гледах,
когато бавно чезнеше.

Ти си истинска красавица.
Признавам, че прекрасна си,
но, като изчезне красотата ти,
знай, че вече нищо си!

Аз съм истинско чудовище,
изпълнено със гнет,
но истината е, усойнице,
че вътрешно съм по-красив от теб.

Твърде късно се завръщаш.
Бавно веч’ забравям те.
Заповядвам да си тръгваш!
Остави ме! Мразя те!

Нямам нужда от човек двуличен.
Няма пак да се поддам!
Звярът и без теб е силен...
Остави го сам!

ПРИПЕВ:
Вземи книгата от края,
избърши праха от лавицата.
Нека аз да бъда звяра,
ти бъди красавицата.
Обаче от сега си знай –
тази приказка е с гаден край.

Останал в замъка си мрачен
изпълнен съм със вяра,
че ще успея да дочакам
онази, която ще убие звяра...