автор: gringo

Тридесет и четвърта глава

На другия ден се очакваше жегата да достигне рекорди и водачите на големи камиони псуваха и времето, и управниците, защото предстоеше поредната забрана за пътуване по магистралите за цели пет часа след дванадесет заради размекнатия от топлината асфалт.
Това обаче не притесняваше Теодор, небрежно облегнал се на белия плетен стол в градината на малко, но приятно и с вкус аранжирано кафене на бул. „Витошка” пред чаша черно кафе и шише от половин литър минерална вода. Само една масичка бе свободна - близо до платното, и той седеше пред нея. Отпиваше от кафето малки глътчици, попоглеждаше стрелките на ролекса и зяпаше с безразличие разминаващите се по тротоара и платното на булеварда, обявен от няколко години за пешеходна зона. Но минеше ли хубаво момиче или жена, ловджийският му рефлекс се отключваше автоматично и изпод притворените му клепачи мигновено острият му поглед за секунди опипваше хищно обекта от женски пол от главата до петите, като оценяваше качествата и недостатъците му. Фантазията му се опитваше да си представи някои от тях по евино облекло, други в някои по особени ситуации, в които се мяркаше и той като едно от главните действащи лица – изобщо, за първи път от няколко дни се чувстваше отпочинал и спокоен, изпълнен с увереност в собствените си сили и способността си да се справи с бъдещите предизвикателства на съдбата. За първи път се занимаваше с това, с което трябва да се занимава единствено всеки истински мъж - да гледа хубави жени и да се възхищава на чудната им хубост във времето, през което няма възможност да им се наслаждава отблизо.
Изпружи стройните си крака, обути в светлосини изтъркани, отрязани до коленете дънки и кръстоса глезените си така, че стъпалата на меките кафяви мокасини сочеха към платното на булеварда. Отново повдигна китката си и погледна часовника „Осем и пет... Рано е още...” Посегна към минералната вода, отвъртя капачката и пийна няколко глътки. Очакваше да му се обади Мимето, за да я вземе от болницата. „Така-а-а-а, снощи каквото мислих и премислях – това е !... Освен да чакам, не ми остава нищо друго.... Ще настаня Мариана за няколко дни при мен, ще се видя с майка ми....” Внезапно по лицето му премина облак. Покрай майката се сети за погребението на вуйчо си. Не бе намерил кураж да отиде на погребенията на двамата….. Трябваше да присъства.Единственият обгрижван и обичан племенник, наследник на пръчовското имане и имоти, заедно с майка си... Вчера бе говорил с нея след като остави Мимето и макар че темата бе тъжна и говориха малко по телефона, на него му се стори, че долови приятелски нотки в гласа и, радост, че го чува след толкова месеци, благоразположеност някаква... "Майката си остава майка. Прощава всичко на чедото си..." Тази констатация го обнадежди още повече след постигнатия мир с вътрешния глас, който от снощи не се бе обаждал. Като единствени близки на починалия настояха за скромно погребение. Който пожелаеше да се прости с вечно раздразнения и сърдит приживе индивидуалст и циник, можеше да го направи в черквата „Св. Седмочисленици”. „Няма да са много... - помисли си младежът, имайки предвид партийните съратници на вуйчо си. - И подозирам, че поне половината ще дойдат да злорадстват и притворно да въздишат. И да говорят неверни красиви неща за родолюбеца и патриота. Какъв патриот беше вуйчо - чист бандит. Е, както се казва - „За мъртвия – или добро, или нищо”. С мен поне беше добър... По негов си начин...”. Мисълта му промени посоката си. „След погребението ще си поговорим с майка ми... Малко по малко нещата ще се наместят. Било, каквото било досега. Вече ще е друго.
- Извинете, има ли свободно място на вашата маса?
- Разбира се, заповядайте!
Красиво момиче - има-няма осемнайсет години най- много (според преценката на Теди), придърпа един стол, седна и прехвърли крак върху крак, при което тясната къса поличка се вдигна достатъчно, за да се наслади момчето на прелестите му. Изглежда, че той също бе направил впечатление на момичето, което сякаш остана малко озадачено от дистанцираната му любезност. Правеше впечатление на разглезено от мъжко внимание, наскоро излязло от пубертета девойче, на което явно му стана неприятно, че симпатичният русокос младеж не припадна в краката му. Това я заинтригува. Докато ровеше в малка бяла чантичка, му хвърли няколко откровено изучаващи и преценяващи погледа. Дори му се стори, че леко му е усмихна, едва, едва с ъгълчетата на естествено пълните си чувствени малки устнички, които обаче само след момент стръвно стиснаха златния филтър на тънка цигара.
- Уф, каква съм забравана! - момичето извади цигарата от устата си и този път му се усмихна открито, с цялото си лице и без да проявява и най-малко притеснение, леко се приведе към него - Да имате огънче?
- Не пуша, за съжаление! - отговори и момчето с неутрален глас. Поне така си мислеше то. „Господи, какви гърди! Загивам!”
- Защо за съжаление? - изгука девойката - Това е хубаво, че не пушите. Аз се опитвам да ги махна, ама не става.
– Съжаление за това, че нямам кибрит, а не че съм оставил цигарите.
- А-ха-а-а, ясна-о-о, сега разбрах..
Докато тя говореше, Теди трябваше да мобилизира цялата си воля, за да остане със затворена уста и с поглед, отправен не към гърдите, а към лицето и, което също не предполагаше спокойни нощи. А тя продължаваше да гука с дълбок гръден глас, контрастиращ на момичешката и външност:
– Аз се казвам Петя, а ти?
- Теодор. Теди.
Изведнъж предусети, че всеки момент вътрешният му глас, а-ха, и ще почне да му пили по нервите и кой знае защо, бе убеден, че знае точно какво ще почне да му говори. „А, не, няма да стане, няма да я бъде твойта – пак да ме тормозиш… Тоя път си стой в бутилката. Аз нямам никакво намерение да изваждам тапата!” Теодор се изправи неочаквано за себе си и въпреки усетения сладък спазъм някъде в областта под пъпа, погледна открито право в очите хубавото момиче:
- Съжалявам, но трябва да тръгвам. Вече закъснявам.
Мернал разочарованото изненадано изражение на момичето, той леко се наведе към него и тихо прошушна:
-А може и пак да се видим… Аз често си пия кафето по тия места… И да знаеш, много съжалявам, че така се получи….
- Няма нищо! Все ще се засечем! – изгука девойчето – Жалко, че имаш работа…
-Жалко наистина… Чао, Петя!
- Доскоро, Теди. Ще се радвам да те видя пак…
Последните му думи едва достигнаха до слуха на младежа, който вече крачеше със спокойна крачка по посока на Националния дворец на културата.
Гласът не се обади, нито пък излезе от”бутилката”, макар че за него това не бе никакъв проблем. А не излезе, защото нямаше за какво. „Най-после малко почивка и за мен”, промърмори доволно той и се изгуби нейде надълбоко в съзнанието на младежа, който вдишваше с пълни гърди все още свежия утринен въздух – е, примесен малко и типичните изпарения на столицата и сам не можеше да си обясни откъде усеща тая лекота и увереност в себе си, неизпитвана от години…

Следва...