автор: alex_dlr

Имам спомен от далечно време –
времето, когато бях дете –
че някога не носех тежко бреме
и не търсех нови врагове.
Някога си имах дом уютен,
който чака да се прибера,
а пък сутрин, кат’ излюпен,
пак да тръгна на игра.

Сега пътувам из страната,
да сбъдна детските мечти,
които изгаряха душата,
отразени в моите очи.

Ще живея там за малко,
а пък тук – за месец-два.
после – много жалко –
ще се местя от града.

Нови хора във живота,
нови дружки, врагове.
Пак налагат ми хомота
и гневът ми пак расте.

Като древните номади
дълго скитам се без дом.
Когато вятър се обади,
търся временен подслон,

а после стъпвам пак на пътя,
който следвам от дете.
И на неравното да стъпя –
то не може да ме спре.

Поредна нощ под звездите.
В огромната луна се взирам.
Тя погаля ми очите
и ме кара да се питам:

Там където всички падат
ще направя ли дори поклон
и ще може ли номадът
да намери своя дом?