автор: Caniko

Преди много години, когато столицата на Япония беше Киото, в Йедо – днешния космополитен град Токио, във фамилия с добро родословие се ражда Акахиро Кобаяши.

Акахиро оправдава надеждите на родителите си и става един от най-влиятелните търговци. Любящата му съпруга е изискана дама, светлината на дните му. Скоро след пищната сватба се ражда първата им рожба. Той не скрива разочарованието си, че е момиче и не проявява особен интерес към новия член на семейството. Но от мига, когато на кръщелната церемония я взема в ръцете си и за първи път произнася името ѝ - Емико, когато поглежда слънчевата ѝ усмивка, сърцето му се изпълва с любов, която не угасва до края на дните му.

Когато Емико става на дванадесет години, майка ѝ умира. Акахиро потъва в дълбока скръб. Ходи от стая в стая, удря по мебелите и вика любимата си с пълен глас, отказва да се храни, отказва какъвто и да е комфорт, не спи . . . Но един ден се озовава пред стаите на Емико и я вижда да стои сгушена в един ъгъл, прегърнала ветрилото на майка си. Акахиро се стъписва и я заглежда втренчено, а тя не продумва и дума. Прегръща я. Мъката отстъпва място на любовта. Нищо на този свят не е по-важно от щастието на дъщеря му. Посвещава ѝ цялото си време, дарява ѝ цялата си обич само и само отново да заблести усмивка в очите ѝ.

Времето прекарано с Емико не намалява болката от загубата на любимата жена. Отминава пролетта, отива си лятото, сняг покрива гроба на Марико. Акахиро много се разтревожи, когато видя по отъпкания сняг следи от пантофките на Емико. Тя беше там със зачервени от плач очи и посинели от студ ръце. Той я гушна и ѝ каза, че майка ѝ бди над нея и не би желала да я вижда толкова тъжна. Отидоха да се помолят в храма. Посадиха цветя, които да отнемат мъката им.

Бащината любов прави трудно връщането му в кантората. Измъчва го мисълта, че Емико има нужда от нежността на женска ласка. Трябва да има някой, който да бди над нея докато е на работа. За това решава да се ожени. Новата му съпруга Хиса е красива и го уверява, че обича и приема Емико като свое дете. Може би е била искрена, но в последствие отношението ѝ към сирачето се променя. Тя вижда как всяка усмивка на Емико запалва щастлив блясък в очите на Акахиро и как много често самата тя остава незабелязана. Ревността ѝ я оскотява. Когато остават сами, започва да тормози физически и психически клетото дете. Емико не споделя нищо с баща си, за да не го тревожи и да не го затруднява при търсене на изход от ситуацията.

Един ден Акахиро им съобщава, че се налага за известно време да бъде в Киото. Прегърна дъщеричката си и ѝ каза, че много ще му липсва, но е спокоен защото с нея ще бъде Хиса. Емико го поглежда умоляващо и настоява да я вземе със себе си. За миг сърцето му се разнежи, но реши, че не е добре да се угажда на всяка детска прищявка и тя получи категоричния му отказ. Натъжена се оттегли в стаята си, не отговори на въпроса какъв подарък желае да ѝ купи от Киото. Но когато в ранни зори външната порта се отвори, тя изтича при баща си и му подаде малко вързопче.
- Обични ми татко, вземи моя подарък. Специално за теб направих бамбукова флейта, в която е песента на душата ми. Татко вземи ме със себе си, моля те! Ако ме оставиш, няма да се видим повече.
- Не тъжи, мило дете, успокой се. Ще се върна преди да си почувствала липсата ми. Прегърна я, целуна я и пое към големия град.
Хиса ги гледа от прозореца и решава, че е дошло време да се отърве от тази, заради която е постоянно пренебрегвана.
……………..
В Киото времето минава незабелязано. Големият и красив град обсебва вечерите на Акахиро, а през деня е погълнат от работата си. Неусетно минат три пълнолуния. Той все още не планира връщане в Йедо.
Една вечер трябва да се облече за официален прием и при търсенето на подходящо облекло попада на малката флейта. Като я взе в ръцете си я почувства ледено студена. Допря я до устните си и дочу проточено стенание. Силна болка прониза сърцето му. Изпусна флейтата върху татамите и плесна с ръце. Извика слугата и се разпореди незабавно да се подготвят за връщане в Йедо.
Болка сковаваше тялото му. Протегна ръка и взе флейтата. Щом устните му я докоснаха, отново се чу дълго болезнено стенание. Засвири.
- Върни се в Йедо … върни се в Йедо … Татко! Татко! – изплака треперещото детско гласче на Емико.
Пътува ден и нощ, без почивка, без минутка сън. Бързаше, отказваше храна, отказваше подслон. Хората започнаха да го считат за луд и се плашеха при вида му – небръснат, прибледнял, с разранени крака, изтощен до краен предел.
Съпругата му го срещна на входа.
- Къде е дъщеря ми? – извика той – Детето ми, къде е детето ми?
Хиса се изсмя:
- Но, господарю мой, как бих могла да зная. Тя постоянно е със своите книги или е в градината. Може да е с децата на съседите ...
- Стига! Кажи къде е Емико!

Акахиро се втурна в градината. Безуспешно търси чедото си. Навлиза и в бамбуковата горичка зад къщата:
- Емико! Емико, скъпото ми дете, къде си?
Никакъв отговор. Само вятърът стене в клоните на дърветата. После усети в ръкава си малката флейта. Извади я и много нежно я докосна с устните си. Чу се лека въздишка и едно тънко гласче проговори:
- Татко, скъпи татко, безсърдечната мащеха ме уби. Погреба ме тук в гората. Може да откриеш костите ми, но повече никога няма да ме видиш, никогааааа ...
...............
Акихиро извади меча си и със собствените си две ръце наложи правосъдие. Уби коварната жена и отмъсти за смърта на невинното си дете.
................
Безутешният баща облече груби бели дрехи, сложи голяма сламена шапка, обу сандали и тръгна на поклонение по светите места на Япония. Вечер спираше за почивка, изваждаше малката флейта и свиреше загледан в небето, където някъде Там в бекрая бяха Емико и майка ѝ.