автор: ivliter

Всяка сутрин излизам на хълма над града да играя своята утринна гимнастика. Имам си комплекс от около стотина упражнения, които редовно изпълнявам. Старая се това да се случва независимо от това дали времето е добро или не. В сняг и дъжд, в пек и мраз, аз съм неизменно там.
Така беше и в това майско утро. Подухваше лек ветрец. В началото на месеца, след вчерашния дъжд, температурата беше доста ниска, но това не ми попречи да изляза по тениска и къси гащи от къщи и да поема по всекидневния си маршрут.
Градът се беше сгушил още сънен в младата зеленина, а по небето, вятърът разрошваше утринните прически на облаците и ги натирваше в посоката в която тичаше той. Птици пееха в младите листа на крайпътните дървета и веселяха сърцето и душата ми.
Докато крачех бодро нагоре, застигнах възрастен мъж, който вървеше с тежка и уморена стъпка. Явно вече изнемогваше под тежестта на раницата на годините. „Все пак му правеше чест, че на тази възраст, не се предава и е решил да се изкачи до горе – си помислих. – Не сме много хората, които редовно излизаме всяка сутрин на чист въздух на височината.“
Най-често се срещат хора, които разхождат кучета. И още неколцина като мене.
Като чу, че някой върви зад него, старецът се спря и с пъшкане се обърна да види кой го следва. Дишаше учестено от изкачването. Щом се изравних с него, той погледна с учудване лекото ми облекло и рече:
– На млад човек, може и да не му е студено, като на мене, в този ветровит ден.
Изненадах се, като ме нарече млад човек, но той вероятно, като имаше в предвид своите години, си имаше основание да ме нарече така. Аз се усмихнах на думите му и отвърнах:
– Млад в мен е само пенсионерът.
– Пенсионер ли сте!? – изненада се той.
– Да. Съвсем от скоро.
– Не предполагах. Изглеждате много добре за пенсионер!?
– Видът понякога лъже.
– Някога и аз вървях така бързо и напето, но вече много остарях.
Беше така. Личеше си, че човекът много е остарял, но за да го ободря му рекох:
– Не виждам стари хора тук. Всеки който е дошъл на височината е млад. Старите си стоят долу в града, в къщи. Тук сме само младите, тези които не се предаваме и живеем активно.
Събеседникът ми остава доволен от думите ми, позасмя се и каза:
– Има логика в тези думи. Иска ми се да вярвам, че е така.
– Разбира се, че е така.
Пожелаваме си успешен ден и аз избързвам нагоре, за да имам време спокойно да изиграя упражненията от целия си гимнастически комплекс.