автор: oCb

Можеше да се започне по много по различни начини, но явно се бяха изчерпали, някъде с настъпването на сумрака и запазването на онази безцеремонност, с която си служеше пазачът, докато носеше вода на затворниците. Лицето му оставаше винаги ведро, независимо от тежките задачи, с които за пореден път са го натоварили. Затова и затворниците с право бяха заподозряли един друг пазач, скрит под този който виждаха.
Оставаше съвсем малко време да се радва на поверените му затворници, една шепа измършавяли и дрипави мъже, само временно оставени под зорката ведрост на също така измършавялия пазач, до степен в която човек започваше да се чуди кой кого пази. На сутринта щяха да ги местят в града, където с тяхната съдба щяха да се занимаят много по високи инстанции. С съвсем спокойна крачка, понеже нямаше за какво да се бърза пазачът стигна до стаята, в която бяха наредени или по точно струпани мъжете, изглеждащи под слабата светлина от уличния фенер като размити сянки. Къде почваха и свършваха очертанията им можеше само да се гадае по спазмите, от които от време на време се разплискваха един по един, вълненията , породени от заточението им тепърва щяха да се проявяват. От голяма найлонова торба извади петте бутилки вода, и обиколи стаята. Никой не пи от дадената му вода, оставяха това за по късно, след като се уверят че пазача не ги наблюдава с вечната си усмивка, която приличаше на спазъм на лицето, парализа на всички лицеви мускули. Това разтягане на лицето не го напускаше дори и когато спеше дълбоко, проснат върху чувалите в съседната стая, облечен и с обувки. Никой не можеше да издържи гледката, която представляваше пазача докато спеше. В неестествената вкочаненост на тялото, застинало неизменно в една невъзможна поза, с левия крак винаги сгънат, докато десният стърчи изправен като рамо на пергел, с врат, килнат надоло като клюмнало цвете, и скръстени като в саркофаг ръце, в безразборноста, в която всички крайници участваха като счупени перки, немите свидетели на съня на пазача намираха тревожност и обреченост. Пазачът никога не знаеше защо му водят тези хора, само знаеше че трябва да отговаря за тях за една нощ, времето на техния престой никога не надвишаваше една нощ. Другото, което знаеше със сигурност е , че ги водеха от далече, всички затворници бяха на прага на изтощението си , нежелаещи да говорят помежду си , освен в много рядки случаи когато в късните часове на ноща възвръщаха една мизерна частица от силите след мъртвешкия сън, който ги събаряше на голия дървен под като кегли. И тези мигове на просветление затворниците дължаха не толкова на събраните отново сили, а на интензивноста на сънуваните от тях кошмари, които сякаш ги хващаха за гърлото със здрава кокалеста ръка и не ги пускаха, затова и в тези редки случаи обикновенно будеха най близкият спящ до тях човек, често пъти неуспешно, тъй като спящия им събрат е бил в много по желязната хватка на пълното безсъзнание. Имайки предвид именно това пълно изтощение у затворниците, пазача нямаше почти никакви грижи освен да ги струпа в стаята след като му ги поверят един по един през задния вход, да ги преброи както са подредени окончателно и да се домъкне до шкафа с водата, където многократно използваната найлонова торба биваше извадена от чекмеджето, разгъната и напълнена с бутилки вода в зависимост от броя на новите попълнения. Оставаше само да се качи при тях, да им връчи бутилката, осеняйки ги с ведростта на лицето си и да им обърне гръб, запирайки вратата с металното резе. Когато някои от тях просто нямаха сили да изчакат това церемониално раздаване на вода като нафора, и се строполяваха на дървения под, пазача поставяше бутилката до главите им, абсолютно сигурен във факта, че на тази бутилка не би и била посегнала никоя чужда затворническа ръка, което се дължеше на дългия път, които всички затворници бяха изминали без да спират изобщо. Така и тази вечер бутилките бяха раздадени, найлоновата торба отново сгъната, вратата с металното резе залостена. Напълно се вписваше в представите му за съвсем нормална нощ, в която нищо неочаквано нямаше да се случи, и щеше да остане незапомнена, както от него, така и от поверените му затворници, изгубили всякаква представа за време поради смъртната им умора. Напълно беше удволетворен сега пазача, очертаваше се спокойна за него вечер; случило се беше и да се спусне малко хлад от хълмовете, така необходим след изпепеляващото слънце на деня. В такава жега ежедневните му занимания му се струваха тежки, изморителни. Къщната работа, придружена с многобройните му задачи из двора го оставяха прималял по пладне, когато не му оставаше друго, освен да се качи на втория етаж по старите скърцащи стълби, и да излезе на малкия балкон, където сядаше, запалваше цигара след цигара и наблюдаваше нещо в далечината. До този балкон се стигаше след дълъг коридор, по който имаше три врати отдясно, отляво беше гола стена и ронеща се мазилка. Първата врата откриваше неговата стая - съвсем малка по размери, със скосен таван и тъмнина, извираща сякаш от ъглите. През капандурата се виждаха клоните на високата бреза, изникнала точно до къщата. Освен чувалите на които той спеше имаше една единствена мебел в цялата стая – кокетна нощна масичка, неслужеща на никой, в разрез със спартанската обстановка в стаята. В тази масичка пазачът се блъскаше в безлунните нощи, когато събуден от неспокойни сънища се отправяше да направи обиколка на къщата – нещо, което никой не го бе задължавал да прави, но което той чустваше като задължение само по себе си, пряко постановено от присъствието на затворническата стая. Тази стая се намираше точно след неговата. Металната и врата се омтестваше и се влизаше в една вече просторна стая, с гол дървен под и два немалки прозореца. В нея се помещаваха поверените му хора, временно пребиваващите в тази къща, но не като гости , за което напомняше металното резе на вратата, макар че този факт не оказваше никакво въздействие върху пазача, тъй като гости в тази къща нито бяха идвали, нито той беше канил. След металната врата следваше третата и последна врата по дългият коридор, зад която се намираше тоалетната – съвсем малка. Сега вече, след като човек я подминеше и нея, се изправяше пред олющена стара двукрила врата с изцапани стари прозорци, по чиито долни ръбове се виждаха застинали капкообразни струи, свидетелсстващи за старостта на къщата – стъклото сякаш бавно се е стичало, толкова бавно, че напълно невидимо, като появяващата се старост по лицето на човек – неизмерима, но там, съществуваща и изпълзяваща от някъде като новородено. Така и следите, които бравите на тази стара двукрила врата оставяха по стените, бяха още един паметник на тази старост – две бръчки по стените, една срещу друга. Като старческа уста се прозяваше тогава и малкия балкон - веднъж преминал през вратата, човек се намираше пред една представителна гледка, като на носа на кораб – високото разположение на къщата даваше това впечатление. На този малък балкон пазачът прекарваше късните си слетобеди, седящ на железния стол и не мислещ почти за нищо, само отвреме навреме шарещият му поглед се спираше над някой детайл в двора – леха за прекопаване, забравено гребло някъде, събрани листа на купчина – и тогава мисълта му прищракваше като електричество и изпълваше утрешния ден с планове. Този независим, паралелно съществуващ със задълженията му на затворнически пазач свят, в който той биваше само един къщовник, един домакин, с презрително ясни цели, му служеше като истинска почивка. Не бяха леки задължението му да пази шепата мършави мъже, които току се появяваха в индианска нишка иззот гънките на полето. Бе задължение, отговорност. Виждаше решителните, широки крачки на едрите мъже, които придружаваха затворниците по дългият им път, и в прахта, която дигаха ботушите им, съзираше неписаната клетва, която го беше провъзгласила за пазач през година, която не можеше да си спомни. Тази клетва бе по силна от писмен декрет, защото казана, или по-скоро прошепната ако не го лъжеше паметта, придобиваше абсолютен, божествен смисъл. Писмена заповед можеше да скъса, да зачеркне или да изгори, но устного назначение на сегашния му пост бе полепнало върху му като втора кожа, именно клетвата го караше да вижда в прахта от ботушите им неоспоримостта на служебните си задължения. Не ги забравяше, така както нямаше да забрави да запретне ръкави на другата сутрин, след като къщата пак утихне, и да подхване отново дворната си работа. Ведростта на лицето му се раждаше в такива моменти – предал затворниците рано сутринта на по високите инстанции, оставен вече сам, с цял ден пред себе си, през който да мъкне ралото, да полива, да сее и да плеви. От там черпеше тази ведрост. Затова именно затворниците подозираха скрития пазач, не този който виждаха пред тях а този, който се появяваше след тяхното заминаване. Тези отслабнали, уморени от път мъже успяваха да видят всичко това въпреки краткия си престой в къщата – само една единствена нощ в състояние на пълна физическа изнемога. Господар над себе си – така се чустваше когато заставаше на балкона след дневния труд и очакваше да види пъплещата редица хора някъде в далечината. Никакво раздвоение не чустваше в себе си в този момент, това, в което се заблуждаваха затворниците, бе, че в момента, в който зърваха лицето му за пръв път – а именно, когато наредени в редица пред задния вход на къщата вратата се открехнеше със слабо псроскърцване – в този пръв поглед към лицето му те черпеха всичките си заключения. Защото наистина им отваряше едно съвсем ведро лице, сякаш туко що е отрупало масата в хола с най различни сладки, току що е кипнало вода за чая, отварящо вратата с именно тази ведрост понеже очаква скъпи гости, идващи отдалеч. Тази заблуда ги караше да търсят двойнствената природа у пазача, като инстинкт, тъй като щяха да бъдат поверени нему за цяла една нощ и то в качеството си на затворници. Въпреки умората, в приветливостта на пазача те четяха заплаха - в разтегнатата му като спазъм усмивка те съзираха тревожност и неспокойни сънища. Истината беше че пазачът не разполагаше с двойнственост у себе си – слабото му тяло като че ли не разполагаше с място за повече от това, което беше видимо за околните. Въпреки съвстното изпълнение на служебните си задължения в качеството си на пазач, забравяше, че не винаги е пазач, както не винаги е и къщовник, домакин. Така и тази ведрина седеше у него като дреха, която е забравил да съблече, като опитен домакин, който отваря вратата на гостите си облечен в пижама, която в бързината по приготовленията е забравил да съблече. И не го напускаше, само отслабваше малко като изхабени батерии когато след изгрев слънце мъжете с ботушите затропат по вратата. Тогава пазача се изтръгваше от неспокойните си , леки като перце сънища, намяташе сивия си халат, и с тътрузещи се стъпки стигаше до вратата, дигаше металното резе и издърпваше затворник по затворник от мъртвешкия му сън, както се вади риба от вода – с уверена, безцеремонна ръка, свикнала и предугаждаща гърчовете.
Така и тази сутрин, нанизана като мъниста на въже, чиято дължина се губеше към хоризонта, мършавата ръка на пазача се протегна към първият слаботелесен врат на затворник, в предугадимо хладната утрин. Мъжете с униформи чакаха кротко в двора, единия от тях пушеше. Налагаше се тръгването да става малко след развиделяване, пътят до града беше дълъг, на места съвсем стръмен, на други прорязан от реки. Първият измършавял затворник беше изтръгнат от съня си, макар заблуда да беше, че е имал съновидения, по-скоро беше прекъснат черният мрак, в който се бе вкопчило цялото му същество. Пазачът изчака той да повдигне клепачи, съвсем търпеливо пръстите на ръката му стискаха затворническата шия, докато не усетиха леки спазми, сигнал за пробуждане. Докато чакаше, се сети за гнездото на гугутки, което беше намерил миналата седмица под една от стрехите на къщата – понякога от него се покаваше една гугутка и мъчително извиваше шия, издаваща своите птичи звуци, така успокоителни за пазача, когато свършил дворната работа сядаше къде да е и запалваше цигара. Ето, сега вече затворника се повдигаше – беше време да го остави и да премине към следвашото спящо на пода тяло, където клекнал да се просегне и да стегне пръсти около шията. Оставаха още четири птичи вратове да почустват кривите му пръсти. Чуствайки още топлината от първия затворнически врат по ръцете си, пазача се осмели да допусне една измяна в рутината по събуждането – вместо механичното преминаване от човек на човек, от още не напълно разбуден спящ да бърза да потърси следващия, понякога налагайки се да се върне на първия, отново заспиващ, докато всички се изправеха подпирайки се с лакти и колена като току що съборени кегли, вместо това така привикнало събуждане, той изчака първият затворник да се събуди напълно, закриляйки съня на останалите от събуждащия се, да не би по невнимание да се подпре с ръка върху нечие съседно тяло. Като обърнат бръмбар , задушавайки се измършавялото тяло на затворника постепенно придоби човешка форма, както се пълни с въздух надуваема кукла. Пазачът наблюдаваше целия процес размишлявайки. Във всичките години на служба той не бе изменил ни веднъж на онова неписано посвещение, които първите мъже му бяха донесли, изпълзяващи от мъгливите гънки на хоризонта, понесли първите мършави затворници, споени с невидима паяжина по която като утринна роса проблясваха веригите. С напълно равнодушие пое това посвещение, изрече безмълвно клетвата на своята служба и без въпроси се зае с изпълняването и . Както появата и бе предназначено единствено за него, непитащото провидение, му предостави ново назначение – измени на навиците си! – дойде ти и това време! – очаквай промяна! – тези мисли изпълзяваха като червеи след дъжд. Побърза да просегне хладната си вече ръка и хвана изправените рамена на затворника, невлязъл все още в пълно владение на долните си крайници. Заговори му с бърз, съскащ на места шепот - ‘‘Ти сега! Виж ти сега тука! Виж ти сега сме тука ние между останалите, виждаш ли ме? Мен и останалите тука сме ние сега и ти виж ни заедно с тях! Чуваш ли ме, спря ли да спиш тука сега?‘‘ Блуждаещите очи на затворника започваха да се застояват все по често върху лицето на пазача, сякаш разплитаха конци , из под които се процеждаше нетърпимия му шепот. „Всички сме тука вече, сега и ти си вече тука. Аз като теб ще бъда ти като мен? Ти като мен, аз като теб ще бъда! Разбра ли ме сега тука? Няма вече ти като теб аз като мен. Всички заедно тук ще бъдем , но не така както сега тука, ами аз като теб първо ти като мен после. Ти като мен, ох, незнаещ си ти все още тука. Аз теб ще ти покажа. Малко от малко ще почнеш да разбираш, съвсем елементарно е. Изпълнението на тази задача е съвсем елементарно, ще се научиш от мене. Ще ти покажа едно по едно за да почнеш да разбираш малко от малко. Иначе няма да е така елементарно. Има вънка градина – работи в градината си – прекопавай, сей, плеви, поливай. Твоята стая е по коридора вляво, там ще спиш. Долу е кухнята, там ще ядеш, тоалетната е по коридора в дясно. Гледай да не заспиваш на различни места в къщата , прекалено е дезориентиращо. В чекмеджето до леглото ти има сънотворни, избягвай ги, не помагат. Понякога ще ти носят продукти – кафе, сол. Бутилките с минерална вода, които ще раздаваш своевременно са в един голям шкаф до хладилника – ако свършат по рано, ги пълни с вода. С тока няма проблем, ток има. Боклука по надолу по пътя вляво има малък контейнер. Не го препълвай , празнят го много рядко, а сметището не съм го виждал през живота си. Началниците идват сутрин или вечер, понякога три пъти в седмицата, понякога не идват с месеци. Понякога идват в снежна виелица, понякога в ясен юлски ден идва само някое проскубано псе по пътя. Не знам колко често идват те. Но сутрин бъди нащрек, тогава идват за затворниците. Винаги идват сутрин или вечер но не винаги идват със затворници. Понякога идват за да донесат вино или кафе, може и цейлонски чай. Понякога идват с празни ръце. Сутрин след развиделяване. Понякога по тъмно. По тъмно пътуват, пътят до тук е дълъг, както ти си забелязал. Какво? Не си забелязал нищо? Нищо, повечето са така. Не оставяй входната врата отворена, идват диви прасета, унищожават градината, чупят, ядат, изгризват всичко. В кухнята има пушка, така, за всеки случай. Затворниците от вратата право горе, после водата и после ги оставяш. Ако говорят, не говори с тях , ако не говорят ги оставяш . През деня прави каквото искаш. Затворниците никога не стоят повече от една нощ. Прибират ги винаги сутрин, рано сутрин , по развиделяване. Сутрин бъди нащрек, тогава идват началниците да приберат затворниците. Никога не носят нови затворници, преди да са прибрали предишните. Новите ги носят винаги вечер. Почтни винаги пътуват дълго, после затворниците спят, ако не спят са болни, ако са болни им даваш сънотворни от чекмеджето в масичката до леглото ти. И ги оставаш. Рано сутрин ги събуждаш, началниците чакат през това време пред вратата, пушат , рядко говорят, когато говорят, нищо не казват , или казват само глупости. Не ги слушай много, нищо няма да научиш от тях, защото те нищо не знаят, знаят само глупости. Затворниците почти никога не си говорят, ако си говорят ги остави. И те нищо не казват, най често само питат, задават въпроси, и тебе може нещо да те питат, не им отговаряй, мълчи си...
На това място пазача се замисли:
От. От самосебе си. Три думи. Предистория. Въпроси. Отговори. Разминаване, конфликт. Верига – елемент – свързаност. Порядък. Безпорядък. Пак въпроси, колебания. Изтриване. Следа. История. Време. Архив. Памет. Създаване и отнемане. Повторение. Бройка – статистика. Кой ли поред, докога ли . истина – няма истина. На всеки текст е предопределено да бъде изтрит. Както и този. Останалото пак е текст. Ако го изтрия, той остава. Ако не го изтрия, се разклонява като вирус. На всичко е съдено да се превърне в текст. Отвъдното е архив. Текста е отвъд всякога – няма отвъдно.
Продължи след секунди:
Айде сега събуждаш останалите и отиваме долу да чакаме началниците.
Нововъведеният пазач разбуди останалите. Когато не остана спящ човек, цареше пълна тишина. Слязоха в индианска нишка – стария пазач отпред, но вече в качеството си на затворник, а новия пазач отзад, чудещ се дали това е повишение, дали не е мнимо повишение, и дали е повече бивш затворник отколкото нов пазач. Но това колебание не трая дълго и когато бяха все така наредени един зад дръг в коридора на долния етаж, с пъргава крачка той ги задмина, просегна се съвсем бавно за дръжката, отвори вратата полека и първото нещо което усети бе цигареният дим, който началниците изпускаха от ноздрите си, после ги видя самите тях и им кимна с глава.