автор: Marta

в високото му светят имената им

Навярно съм замлъкнал по-дълбоко.
Излишната камбана - без език.

Навярно са завързани посоките
във възел от внезапен тъмен вик.

От камъни години премълчавано
се трупа сипей и при дъжд е свлачище...

Повлякло страх и смисъл, и старание
да се избегне мрака, да изпращам

Единствено красиви бели жерави,
и да не стъпвам вече във жаравата

на думите така потребни. Мерени!
Навярно съм замлъкнал от коравост...

Закоравял с онова коварство на света ни,
във който видимото се обича и въздига.

Навярно не ми трябват ризи-думи
да облека невидимото. Там сърцето стига.