автор: katbalu

Смях бира и кючеци се лееха от съседния двор. Само у тях все гнет и разправии... На Асан му идеше да ревне, та чак да зацвили от мъка. Еййй! Не се издържаше вече край туй Хюрие. Скочи бързо в маратонките, грабна якето и се хвърли към вратата. Зад гърба му отново се разнесе трясък и звън.
Този път го обстрелваха с тиган. Партизанските му прибежки из двора успяха да я объркат. Прескочи оградата и си плю на петите. Чу нещастния писък на петгодишния Василчо:
-Тати! Искам тати....
-Млъкни Василе! Че ти е.а майката!
Мощен шамар изплющя и Васил млъкна . Чу се тихото хленчене на малката Розалинда.
-Мами-и-и! Боли колемче...Иска папка кифте... кифте...
Препотена от гняв Хюрие, хукна по чорапи навън:
- Чортата да те вземе дано! Пукница такава! Висиш само на ялови капани, охлюви събираш, влачиш гарги, коприва косиш... Баща ми зестра ти изсипа, три декара лозе ти даде! Пропи го-о-о! И пендарите ми пропи... И колата ми блъсна... Боклук! И ти, и майка ти, и и баща ти и сетрите ти... всичките сте пукници.. Семето ви да се затрие дано!
Семето Василчо усети , че става въпрос за него и пак наду гайдата.
Асан хлътна в гората. Мъката малко му попремина, щом нагази из високата трева. Лъхна го аромат на разцъфнал люляк. Седна под голямата липа. Тук всеки клон беше спомен за Сузи. „Ех, Сузана, ех, сладурче мое! Не ми провървя да се оженя за теб...затрих и двама ни“
Сам си бе виновен. Полакоми се по зестрата на мустаката Хюрие. Баща й даваше мило и драго да я задоми. В селото се говореше, че имал много пари, че крие закопано имане, че брат му е милионер в Испания. И Асан клъвна. Пък то - нищо. Една хавра пълна с камъни, един стар москвич и двеста лева за сватбата... Това! Зестрата!... И накрая една мустаката дебелана.
„Ех, Сузи!“ – размечта се отново Асан под липата –„ Ако не те бях зарязал, нямаше да тръгнеш по магистралите...“
Сузана трудно понесе обидата. Наказваше го ден след ден. Преспа с всичките му приятели из махалата. После се прехвърли в другата...Намери се един хитрец от съседното село. Имал ресторант в Гърция. Но кръчмето се оказа публичен дом . Преди около година се разчу, че Сузито е любимка на тираджиите около Пазарджик. И толкова...Колко пъти му идеше да вземе влака и да тръгне да я търси... Ама Василчо... Ама Розето... Как да ги остави...
Стресна го писък. Пронизителен, жален. Като че дете плачеше. Хукна през шубрака. По пътя се сети, че там имаше стар капан. От най-простите – дупка прикрита с листа. Разтвори клоните . Лъхна го воня. Рой мухи излитаха нагоре. Скъса една вършина и ги разпъди. Отначало я взе за куче. После разбра, че е сърна. Изкривена, разчекната, набучена на прът. Гаснеше... Като го видя, разшири черното си око и пак изпищя... И това беше... Издъхна. Доповръща му се. Плю на земята и стъпи на плюнката. Не искаше да гледа повече. Червеите вече я бяха налазили и пируваха по нея. „Пфу! Да бях дошъл по- рано... поне щях да й спестя мъките. Права е Хюрието! На никого късмет не нося!“ Понечи да тръгне, но нещо долу мръдна. „Плъх ли я яде?“ Надвеси се... „Бреййй! Сърненце! Мънинко. Като ония, по филмчетата. Писано, на петънца. Едва седи правичко, клати се..
Погледна майката. По хълбоците още течеше кръв. „ Току що го е родила... От ужас. Преди да си отиде.“ Клекна, протегна крак. Намери опора и сръчно скочи в трапа. Сърнето хукна към него, притисна се в ръкава му. Протегна мокро носле и засмука кутрето му.
-Ха! Да не ме мислиш за майка си?
То поклати кротко глава. Готово беше да го последва навсякъде.
-Хайде! – Асан се разприказва, все едно говореше на човек – Идвай с мен. Ще те водя при Розето и Васко. Ще живееш у нас...
Понесе го в шепи. Лекичко като перце. Кожа и кости горкото. Едно сърчице и две кротки очички. Пусна го до себе си и то заприпка край него като пинчерче. „Бреййй! Какъв късмет! Сега ще й запуша най- после устата на пустата Хюрие! Кога е виждала такова нещо?“
И Хюрието наистина зяпна. Васето и Розето запляскаха с ръце. Запищяха от радост:
- Тате-е-е! Ще му направим къщичка!...А как ще го кръстим.
И тогава той сгафи:
-Сузи!
Този път тигана го уцели право в главата. Изникна му цицина.
-Сузи ли? Като оная твоята пачавра. Марш! Изчезвай! Туй сърне и за супа не става...Само кокали... Няма и него да хрантутя я?!
-Мамо-о-о! Мамо маааа. Искаме си сърнето ...
Шамарите отново заиграха. Той използва суматохата и се измъкна със Сузито.Двамата заситниха по асфалта. Стигнаха чак до магистралата. Тръгна покрай канавката... На тоя свят всичко се продава... Дато поне сърнето има късмет! Гледаше да го бутне напред, когато минаваше хубава кола. да го забележат. От жигулита и камиони го криеше. И накрая спря лъскав джип. Чипоносо момиченце лепнеше ръце по стъклото и сочеше развълнувано към сърнето. Баща му брои на Асан сто лева и взеха Сузето.
„Сега или никога“ – той разгърна банкнотата - "Ще стигнат до Пазарджик. Може да я открия? Може да ми прости? ..." По пътя за гарата спря в хоремага. Заслужаваше си да полее пътуването с една бира. После още една... и още.... Така го откри Хюрието – седнал на земята, пиян до козирката и да разговаря с шишетата. И на всичкото отгоре да им пее. И то не коя да е песен а най- омразната - „Сузана, Сузана, ай,м крейзи ловинг ю“.