автор: thebigplucky

Плаче ми се... – толкова си красива!
Всеки път, когато очите ми срещнат усмивката ти -
сърцето ми спира за няколко мига.
А после – забързано се втурва след взривените ми мисли,
варианти прелиства -
как би било с теб ако в друго време, други обстоятелства биха ни сближили...
И усещам, че това не е онази първичност,
пронизваща изконно мъжкото в инстинктите ми,
когато случайно проследявам с поглед
случайните в живота ми жени;
и усещам онази отмала -
как предателски ме опива и ме понася встрани,
и как хилядите причини започват да ме потискат;
и как съвестта ми изравя всички минали заричания...
А така престъпно те обичам
и така неразумно те искам.
И как ми се иска треперещото в думите ми да разбираш.
И поне един път да протегнеш ръка, и да ме помилваш...

Знам, това би сринало всички защити
и би било крайно неприлично,
предвид необратимостта на времето, изминалото,
и на думите, изречени пред други, в други мигове такива.
Но днес, в този миг, поисках всичко да е съвсем различно.
И нека някой опита по-точно да обясни -
за дълбочините, в които застиват премълчаните истини;
за внезапно връхлитащите ни усещания за близост;
и докъде е редно, и защо не бива – сега, или по принцип.
И как в себе си да те скрия –
за някакви си няколко, пропуснати от другите дни -
докато неутолимостта някак си попремине...