автор: rumenaradeva

Мислите ми днес си говорят, сякаш танцуват
От време на време се опитвам да се намеся в
танца им, но те сякаш ме избутват навън, шепнат
така тихо, сякаш са кристални снежинки, сипят
се бавно от небето и трупат. Сякаш днес не съм
истинска за тях, сякаш днес съм само едно бутафорно ук-
рашение на собствените си мисли. Каkво да направя? Вре-
ме ли е ? Да започна ли една по една да запалвам клечки-
те от кибрита, за да ме видят или… да ги запаля всичките
клечки и да направя огън? Заслушах се в тях…, мислите ми
си говореха за едно дете, приличащо на парцалива кукла с разкривени очи. Много напомняло това осемгодишно си-
раче на малката Андерсенова кибритопродавачка. Сякаш
се бе преродило и отново се върнало в студената приказ-
ка.Странно как децата плачат точно на тази приказка, ма-
кар и не познаващи, не докоснали се до бутафорният живот
на големите. И през детските сълзи все задават вечния въпрос-
ЗАЩО? Защо понякога приказките са тъжни, радостта и тъгата са родени сестри-казваме им ние на децата,
бутафорните хора. Всяка наша дума към тях е изгорялата
клечка кибрит… Дори самият Бог, казваха мислите ми, беше
поискал толкова малко за себе си от хората, толкова толкова… бе
изпросил –да вярват в него като деца във приказка. Защо-
то единствените неосквернени градини са детските чисти души.
Клечките кибрит изгаряха в пълна последователност
една след друга…, жълтите монети, загърнали лицата си
в дебели палта, отминаваха, без да поглеждат в очите на
децата. Криеха се от парцаливите кукли. Но очи-
те на нямащия не винаги са тъжни…, още повече, когато нямащият е осем или деветгодишен…, той все още не познава света на големите, света на бутафорните хора. Затова в очите му грее едно пламъче, убежище на надеждата. Този, единственият пламък ще грее още няколко години, преди да се изпълни с тъга, пожълтяла, студена тъга. Розовите панделки на бутафорния живот ще се увият около него, ще го стегнат…, ще разрушат стряхата на убежището, ще удушат надеждата… и ще го хвърлят полужив в света на големите!
Това си говореха… мислите ми. А, аз вървях, придружавана от още двама спътници като мен, които вярваха или чуваха мислите ми. Все още не знам…Отивахме в едно сиротно пристанище, където никой нито ни очакваше, нито ни беше поканил. Но… ние вървяхме натам…, защото вярвахме, че някой вика за глътка надежда, някой, който все още вярва в приказки. И не сгрешихме! Ние тримата бяхме от ония хора, които вибрират на една и съща духовна чистота. Люде, загърбили недоимъка на собствения си живот, обрекли се на каузата да бъдат просто човеци в един бутафорен свят. Носехме на приказните Андерсенови герои бонбони. Хубави шоколадови бонбони. А не беше Коледа (!) Беше един ден, в който нищо не помръдваше, дори есенните мъгли бяха заспали и пропускаха деня. Слънцето беше тъжно също като тъгата в душите ни. Макар ние човеците да намирахме сили и да се усмихвахме един на друг, то - слънцето, не можеше. Остана си все така скрито зад сивите облаци на деня ни.
Влязохме в стая, пълна с деца. Спомням си синият килим и малките столчета наредени в полукръг. От там ни гледаха не една, а десетина малки кибрито-продавачки, гледаха ни и се усмихваха през детските си очи. Дали ни вярваха, само един Бог знаеше? Но някак си по детски се бяха погрижили за посетителите си... Направили картички с малките си ръчички и написали пожелания по тях. Пожелания, които все още нямам смелостта да прочета. Тръгнах към децата с голямата кутия шоколадови бонбони. Те изричаха свенливо “благодаря” и свеждаха главици към земята. Дали биеше сърцето ми в този момент…? Отговорът е простичък, Не! И то беше замлъкнало, вторачило очи в децата. Дишах, разби се…, нали и аз съм част от този фалшив живот. Може би малка частица,но съм! Стигнах до момиченце…, различно от всички останали. Точно в неговите очи сякаш видях малката кибрито-продавачка. Дете, което беше толкова смирено, сякаш в този момент се молеше за мен. Беше толкова невинна и истинска, че онемях… Поднесох ѝ бонбоните….Тя ме погледна право в очите. Взе едно от шоколадовите изкушения, усмихна ми се и нежно ме попита:
- Искаш ли, …да си го разделим? - Вцепених се…, не бях подготвена за въпроса ѝ. Всичко, което малкото сираче притежаваше в този момент, беше… моя шоколадов бонбон. Усетих, как коленете ми отмаляват. Усетих, дори колко съм жалка пред това величие от чистота. Детето напъха бонбона в малката си устица след моя смутен отказ. Очите му засияха от шоколадовата сладост. Но, аз се превърнах в клечка кибрит и изгорях. Надявам се стоплихме дори и за миг сираците с нашата капчица надежда. Не се сърдя на мислите си…, те живеят в безкрайността. Там, където никога нищо не свършва. Те преподреждат вселената. А, аз съм просто човек създаден от кал и в калта ще се върна! Там в този - другия свят бутафорни хора няма… Там живее само Божествената чиста доброта!