автор: ma_gi

Не знам
дали искам да я премина
точно онази граница,
дето е тук
от години –
недостъпна
... и пазена...
Неверието ми
я скрива –
най-вярната ми охрана –
казва ми:
„Не отивай!
Малко ли са ти раните?
Скачаш от пусто
в празно
или –
в покрито с коприва...
То затова са
граници!
Моля те,
не отивай!”...
Ала стои надеждата
и само
лекичко кима:
„Дори
за капчица нежност,
струва си
да преминеш!”

А ти мълчиш.
Като граница.
Очите ти – караули...
Но някак знам –
от кошмарите,
идваш
да ме събудиш...