автор: ivliter

Многолика, многоцветна слънчева есен. Като гледаше красотата на природата, сърцето й силно се вълнуваше, обземаше я непреодолимото желание да рисува. Не винаги природата предразполагаше, не винаги биваше толкова ярка и щедра на цветове. Обичаше есента и се беше подготвила за нея с десетки платна, които чакаха да ги изрисува. Есента винаги я е
вдъхновявала, винаги е използвала максимално, това, което сезонът й предлагаше. Да, тя не беше от преуспяващите художници, сред утвърдените, сред богопомазаните. Постигаше и малките резултати в развитието си като художник с цената на много труд и много лишения. Не стигаше само труд и желание, това го разбираше добре. Трябваше и талант. А талантът нито може да се купи, нито да се придобие с труд. С работа може само да се компенсира донякъде липсата му. В изложбите почти не я забелязваха. Но това много не я притесняваше. Изкуството да живописва и носеше наслада и удоволствие, забравяше се в него, с него релаксираше, било когато работеше в ателието, било сред природата.
Докато вървеше сред магията на есента, тя все още се питаше: „Дали да направя компромис със себе си или не!?“
Организаторът на Международния пленер по живопис в техния град отдавна проявяваше интерес към нея, но като жена, не като художник и никога не я канеше за участие в ежегодно провеждания пленер. А тя от толкова време си мечтаеше да я включат сред пленеристите. Не беше сигурна, че ако се съгласи да я има, ще успее, но тази мисъл от известно време натрапчиво й се въртеше в главата. Поне можеше да опита. Не са малко жените, които познаваше дето по този начин си пробиват път в живота или дето получават онова, което искат. Сега беше моментът да го направи, иначе трябваше да чака до следващата година. А за една година време, всичко можеше да се случи. Можеше да преустановят провеждането на пленера, можеше да натоварят друг човек с организацията му, можеше тя да се разболее или да се й случат непредвидени неща, можеше да се стекат лошо някои обстоятелства и да й попречат.
„Ще го направя!“ – взе решението в себе си тя и ускори крачката.
Влезе в кабинета му притеснена.
– Охо, я виж ти кого виждам! Какво те води при мен, красавице? – зарадва се той, че я вижда и я поканва с галантен жест да седне срещу него в удобното кресло.
– Искам да говорим по един важен за мене въпрос. Силно се надявам, че ще можеш да ми съдействаш.
– Мисля, че не веднъж съм ти казвал, че много те харесвам, и че бих направил всичко, което е по силите ми за тебе.
– Знам. Затова съм дошла. Сега е моментът на дело да го докажеш, че е така.
Той не бърза да разбере какво я е довело тук. Вади бутилка с уиски и шоколадови бонбони, налива за двама.
– За срещата ни!
Звънват чашите, отпиват и след кратка пауза, казва:
– Кажи сега за какво става дума?
Тя с голяма доза неудобство му разказва за отдавнашното си желание да бъде сред творците в международния пленер. Разказва му колко важно е за нея това, за да добие самочувствие, за да види къде се намира сред изявените творци от други страни, да се запознае с други хора, с творчеството на други художници, с културата на други народи, да установи контактни, които биха могли да й помогнат в израстването й като художник занапред.
Той я слуша малко разсеяно и мислите му текат в друга посока. Загледан в красивото й лице, в стегнатите й гладки бедра, открити високо от късата пола, мечтае за съвсем други неща. И добре разбира, като нея, че е дошъл мигът, в който мечтите на двама им се срещат. Когато тя спира да говори, мълчи за известно време. После казва:
– Да. Няма да е лесно, но бих могъл да го уредя.
– Това, „да“ ли значи?
– Да разбирам ли тогава, че приемаш да отидем на вилата ми в планината, където да прекараме уикенда сред красивата природа?
– Да, ако е „да“! – отвръща тя и се надига да си ходи.
– Тогава до скоро – подава й ръка за довиждане той.
Излиза от кабинета със смесени чувства. От една страна беше доволна, че сделката е осъществена, от друга, се чувстваше огорчена от себе си, че се беше продала.
Докато вървеше сред красивия есенен пейзаж, сега той ни й се виждаше чак толкова много богат и красив. Да, така го чувстваше, но знаеше, че след компромиса със себе си, след предстоящото нежеланото преживяване във вилата, ако прояви малко търпение, на предстоящия пленер ще дойдат дните, в които есента щеше да възвърне цялостния си блясък и вълшебство.