автор: fakir

Всяка вечер заспивам с надеждата да се събудя и всяка сутрин се събуждам заспал. Протягам ръце напред и тръгвам да бродя незабележим сред другите сомнанбули. А времето тихо ми шепне "Това е. Това е. Такова е, каквото е. Това е. Промяна няма да има. Погледни тук, виждаш ли - отново е същото! И тук е същото. Приеми го в сърцето си, приеми го, приеми го..." ... и не разбира, че няма къде да го приема, че съм осъден да скитам, да заспивам буден и да се будя заспал, и да се моля този огромен ол-инклузив фест на посредствеността да свърши, да се прибера удома преди да съм забравил напълно какво е това дом...
Едно глупаво момче с нескопосаното си четалче изстрелва парченце тел. Телта полита извивайки се по пътя си. Една дебела, натегната струна е просвирила. На края й, на върха на един телефонен стълб, е кацнало малко, нищо не подозиращо птиче. Парченцето тел прави "туп" и мъничкото телце полита към земята пърхайки с крилца. Момчето, уплашено и гузно от неочаквания "успех", бърза да се скрие. То не знае, че това е началото на едно голямо криене, което ще продължи през целия му живот. Не знае, че малкото, пърхащо телце, което тупна на земята беше неговото сърчице. Нямаше вече място на земята където да се скрие, нямаше вече кой да му прости...