автор: LeoBedrosian

"... за да получите хвалебствен коментар на произведение изпратете есемес на кратък номер 085... с номера на произведението.
За да получите критика, граничеща с оплюване и попържни изпратете номера на произведението на кратък номер ..."

Рекламното каре в горния ляв ъгъл на сайта веднага грабна вниманието ми.

Точно такъв тип подкрепа ми трябваше. От две години публикувам произведенията си в тоя сайт и съвсем не мога да се похваля с някакъв успех. Ако не броим неколкото вяли похвали на редовните коментатори от типа на "супер", "това е върха" или "Ама ти си бил голям текстописец" никой сериозен автор не обръщаше внимание на творчеството ми. А това определено удряше по самочувствието ми на отличник по литература и носител на престижната награда "Есе на годината" от средното училище Димитър Благоев в родния ми град. Как пък така не искат да ме четат? Напоследък спряха да ме публикуват и на първата страница. А в същия момент определена клика автори жънеха аплаузите и обираха шестиците на читателите. Че даже и книги им издаваха! Натегачи!

Това не трябва и няма да продължава така. Ще си платя, както правят всички успели в тоя комерсиален свят и ще обера и аз овациите! Ще видят те кон боб пасе ли! Не знаят с кой Крез си имат работа, хиляда или две хиляди есемеса какво са пред перспективата да заринат творчеството ти с хвалебствия! Пък и социалния ефект не е за пренебрегване. На колко професионални коментатори ще създам работа в тая криза, колко гладни гърла ще нахраня!

А корифеите, ах корифеите! Умирам си от смях като си представя самодоволните им личица като започнат да четат злобните коментарчета под жалките си писанийца. Направо ми се протриха ръцете от потриване. Таланти ми били, гении! Ще видят те едно гениално творчества, оплюто и осрано от таланта на платения коментатор.

Крайно време беше истинското творчество да намери своето признание по един съвременен и професионален начин. Истината ще тържествува!

Реших да започна с последната ми гениална творба, която пуснах в три и половина посред нощ след няколко часово потене, ровене в правописните речници и творческо напъване. Нима един такъв лиричен полъх, като уникалното ми:

" Тя бе зефирът на моите мечти,
тя бе повей на пролетна птица.
А аз, ням от чакане в ранни зори
за нея спрях времето. Моя орлица!"

не заслужава да бъде аплодиран и от най-висши творчески кръгове, питам ви аз? Нима този поетичен къс не заслужава да бъде въздигнат в култ на любовна лирика от най-висш клас? А в същото време до вечерта на другия ден е прочетен едва тринадесет пъти и е получил една незаслужена двойка с основание "бозаво"... Това ли е оценката на висшето ми творчество!?

Още същата вечер пуснах три дузини есемеси на краткия номер за хвалебствия. Седнах и зачаках истината да започне да тържествува. Не се случи нищо особено, освен че съм заспал, а като се събудих видях още една оценка, единица, придружена от коментара „Абе пич, що не ходиш на село да садиш каомпири, ами се пънеш ненужно сред можещите!?“ Компири значи, чукундури някакви! Почакайте още малко и ще видите вие как ще блесна, какви аплаузи ще завалят като напоителен дъжд. Само почакайте.

На сутринта, тъкмо бях започнал да губя творческата си надежда, когато потребител с псевдонима krushenec се регистрира в сайта и веднага под моето гениално стихотворение се пръкна умело съчинено хвалебствие. Започна се, значи. Крушенецът си заработи първия есемес. Благодарих му от благоприличие, ама сдържано, за да няма подозрения в искреността му. Веднага потребител с ник kritik написа, че прочитайки моето произведение е получил такова лирично вдъхновение, на което не са успели да устоят три негови колежки, представете си! Даже му се наложило да им даде входящи номера за ласките в офиса му.

Ето, че нещата взеха да се подреждат в онзи естествен и логичен ред, в който чаках да се подредят от цели две години. До края на деня още тридесет различни потребителя изляха своята възхита от творчеството ми. Каква бе моята еуфория да разбера, че освен платените коментари и някои редовни потребители на сайта са започнали да ме харесват. Забелязахте ли ме, а потребителчета недни, видяхте ли накрая самородния ми талант!? Сега ще видите вие какъв поетичен капацитет седи срещу вас, какъв Творец!

Окрилен от справедливия процес седнах и дадох воля на напъналото ме изотвътре творчество. Защо да го задържам, когато мога да съм спокоен, че има кой да ме оцени. Така се родиха не една и две крилати творби, които плавно и напоително се разливаха по плодородната почва на културното поприще. Сайта ги публикуваше немедленно и безпрекословно на заглавната си страница и тогава идеше ред на фирмата за коментиране. Не мога да отреча, че си заслужаваха парите. Коментарите им бяха разнообразни, стилни и предполагаха повишаване на интереса към написаното от мен. За да няма съмнение някои от тях бяха стимулиращо критични, но винаги в положителен дух. Дори не се наложи да изпращам есемеси за да хуля онези, авторитетите. Те сами започнаха да ме хвалят и да изливат учудването си от моето бликащо творчество.

Една вечер потребител с псевдоним pinokio изтърси под поредната ми творба следния коментар „Аз не мога да пиша като теб! Аз не искам да пиша като теб! Аз не съм като теб, възхваляван, аплодиран и мастит бездарник! Заради такива, като теб, които задушават младите и надарени момчета и момичета не може да се развива културата ни. Вие, казионните творци я задушавате и тя ще умре! Убиец на таланти!“ Прочетох още веднъж коментара му, върнах се на незабравимата ми творба и се зачетох.

„Когато по бузите вместо сълзи
стекат се на вадички гъсти мъгли,
когато сред пясъци, сняг или дюни
ме ти заобичаш през юли и юни
тогава ще стана достоен за теб,
а ти ще разбереш защо си със мен!“

Не, немога да разбера с какво тези съвършени редове, между другото заслужили вече една дузина платени и две-три безплатни хвалебствия са разгневили младежа, че чак да не иска да ме подражава. Мен, хваления, аплодирания, оценения, че даже и подражавания! Пишлегар някакъв не ме харесвал, голяма работа!

***

И така творчеството ми се развиваше главоломно. Жънех успехи със всички свои жанрове. Поезията бе палмовата клонка, на която кацаше белия гълъб на успеха подмамван от трохичките злато. А златото заваля и от неколкото ми издадени сборника на хартия.
Удивявах се как пазарния принцип пари-стока-пари прим може толкова лесно да се трансформира във творческия пари-поезия-пари прим. Но това е факт. С годините зарязах всички стари форми на инвестиции и доказах нагледно, че и от култура може да се препитава човек. И не само да се препитава. Постепенно щатните ми коментатори намериха също своето поприще и от незначителни драскачи на охкания и ахкания се възродиха в добре платени литературни критици, благодарение на които творчеството ми прерасна в главозамайващо световно културно наследство. Наскоро получих електронно писмо с молба да бъда издаден на най-говоримия диалект от западна Сахара, суахили. Пари, хората нямали, но щели да се отблагодарят с доживотна концесия на три нефтени кладенци. Хм, от скромност приех.

Една вечер след проверката на задграничните ми банкови спестявания и курса на вечните ценности в Токио и Ню Йорк инстинктивно кликнах на бутона, който ме препрати към извора на творчеството ми. Сайтът не ме разочарова и се зареди мудно и с няколко незначителни грешки.

Нищо ново. Същите скучни автори и блудкави препирни относно същността на творчеството. Публикациите бяха намалели и в количествено и в качествено отношение. Сайтът замираше и бе въпрос на още няколко месеца да се превърне в прашясал електронен архив на ненужно творчество.

Тогава го съзрях. Pinokio се опитваше с няколко лирични финта да се отдели от множеството, което вяло го аплодираше и пускаше по някоя шестица за да подържа цвета му. Нещо ме грабна. Не, не творчеството му, което си беше посредствено, както и на останалите в сайта. Нито пък бе оригинално. Копираше Маркес със способите на Кафка да се самоунищожи. Но зад всичкия му негативен оптимизъм лъщеше жаждата за изява, ясно облечена в крезовски блясък.

Такива творци ми трябват. В следващите няколко минути абоната pinokio получи лична бележка от абоната Tirex, в която го питаше иска ли да промени коренно живота си. Отговорът не се забави повече от времето, необходимо ми да си налея четиридесет грама Бушимил.
„Да, разбира се! Ще ме ядеш ли?“

Ето още един, готов да бъде изсран от Динозавър, стига някой да забележи фъшкийте. Само след няколко седмици на платено охкане и ахкане, осигурено от личната ми гвардия щатни коментатори pinokio се превърна в най-вървежния автор на сайта. След още месец на графоманско напъване бе решил, че мястото му е отесняло и е време да облече шедьоврите си в хартия. Издателството „Облигационни норми“ се отзова на секундата и пое нечувания ангажимент да издаде първата му стихосбирка в хиляден тираж. Сещате се кой стоеше зад издателството. Изкупуването на целия тираж чрез поставени лица бе естествената ми стъпка, с която затвърдих самоувереността на дървеното човече в неговата гениалност. Разбира се не му казвах цялата истина, като изпитвах извратено удоволствие да наблюдавам глупавата му самонадеяност. Сега ще видиш ти кой е казионен некадърник и убиец на таланти. Готов ли си носа ти да израсте до небесата, когато разбереш голата истина, а!?

Всичко се развиваше по план, когато една тиха есенна вечер на вратата ми се позвъни. „Аз ще отворя“ почти изрева отрасналия ми син, който все отказваше да се отдели от бащиното огнище. Време му беше, на двадесет и шест да потегли по друма си, но той, кой знае защо все отлагаше. Не го и гонех, като знам моите трудности в началото. Исках да му ги спестя и се наслаждавах на безгрижната му веселост. Бях отделил цялото северно крило на провинциалния си замък и не се интересувах много от битието му. Стигаше ми да е здрав и весел. Неща от които моето детство и юношество бяха лишени. Подозирах, че и той се занимава с литература, но не съм го насилвал да се разкрива пред мен и майка му.

- Тате, ти ще се гордееш един ден с мен – влетя наследството в кабинета ми – виж, чекът от първата ми стихосбирка вече пристигна. Продадох целия тираж за няма два месеца. Не съм ли гениален!?

Очите му сияеха с най-чистия и непорочен блясък, а нежната му ръка размахваше ценната хартийка пред потъмняващия ми поглед.
В долния ляв ъгъл се мъдреше името на издателството. Бях готов да заменя и двата си бъбрека, само то да не беше „Облигационни норми“.

Но беше.