автор: gringo

Двадесет и четвърта глава
(продължение)

И тогава сценарият бе нарушен от една ръка, която внезапно щръкна в средата на третия ред, току под носа на Светата Троица, която очакваше завесата да я скрие театрално от онемялата и окаменяла публика.
Като по команда всички глави се завъртяха към нея. Завесите преустановиха плавното си движение, а тримата зад масата впиха едновременно погледи като връхчета на шпаги в позволилия си да наруши предварителния протокол смелчага. „Един по-малко колонист на Феникс!”- помисли си всеки от присъстващите емисари, доволен, че не е на негово място. Двете мумии с проточени обезпокоено тънки сбръчкани костенурски шии не снемаха змийските си очи от вече изправилия се дребен мъж на около седемдесет години в сив костюм. Ако в този момент лицето му беше видял някой от жителите на славното шопско село Долно Бунище, то той би сезаклел в най-скъпото на сърцето му, че това е бай Боги. Само че изтупал се, странно защо, в модерен костюм. Водещият, или по-точно казано, единственият говорещ до момента, опря длани върху края на масата и се приведе хищно напред.
- Слушаме ви.
Гласът му бе все така неутрален.
- Казахте, че само събраните тук сто човека и двамата ни равни, с които сме провеждали политиката на Организацията, сме избраните да поставим началото на новата цивилизация и че всеки от нас може да вземе само още трима по свой избор. Значи ли това, че само аз мога да избера тримата, или всеки от нас има право да посочи само по един? И ако само аз, който съм тук, трябва да направя избора, то давате ли си сметка как това ще бъде прието от останалите двама, които също имат свои близки, които не познават същинската им дейност. Питам, ако това наистина е така - поне аз така го разбрах.
Мълчание в залата. Дребният делегат, удивително приличащ на бай Боги, спокойно продължи да говори. Сякаш изобщо не съзнаваше на каква опасност се подлага. Или пък не му пукаше от това. Равният му ясен глас достигаше и най-отдалеченото кътче в помещение.
- Още не стъпили на така жаждания от векове „обетован бряг”, не се ли поставяме в неравностойно положение и по този начин отново не рискуваме ли да възпроизведем неуспешния „земен модел”?
„Тоя определено е луд,- рече си наум Ленин - С това изказване си подписа присъдата.”
- Имате избор - прозвуча безизразният глас на Джон-Лектър. - Можете да уведомите съратниците си в досегашната си работа, в нашето „общо дело” и тогава ще можете да вземете трима близки. Да, ще бъдете в по- благоприятно положение, но в морално отношение ще чувствате дискомфорт. Но можете и да не им казвате нищо и тогава сами може да изберете по ваша преценка шест човека. Убеден съм, че почти всички ще постъпят така. Предполагам, че само тези, които са съвсем сами и изцяло са се посветили на „властването”, ще споделят със своите колеги наученото днес и така ще им осигурят място на кораба. Но някои от вас, без да имат и едно близко същество, пак няма да споделят с другите емисари, въпреки многогодишната им съвместна дейност, за възможността да се спасят от обречената земя и да започнат нов живот на планетата „Феникс”. Така че вие сте избраниците и съм убеден, че вдругиден освен вас и близките ви хора много малко други емисари ще се окажат на мястото на излитане. Ясен ли съм? - и Джон, наречен от Ленин още „Лектър”, обходи с леден взор седящите в ниското емисари с изключение на продължаващия да стърчи дребен възрастен смелчага, който – какво нахалство, май смяташе още да досажда на богоизбраните.
- А какво ще стане с оставащите тук? Ние ли ще предизвикаме по някакъв начин унищожението на земята, или ще ги оставим сами да се самоунищожат?
- Ние не сме убийци на собствените си братя, но след като въпреки многовековните ни усилия да поддържаме Реда чрез съзнателно предизвикан Хаос, стигнахме до положение да не можем повече да контролираме процесите, самоизтребването на хората по един или друг начин е само въпрос на време. На много малко време. Приключваме с въпросите и отговорите. И нещо последно, над което да поумувате, докато пътувате към родните си места... А-а-а, казах родни места, та ми хрумна да ви кажа, че може да запишете някой и друг диск със скъпи на сърцето ви места... Защото връщане не се предвижда... Така-а-а-а… - проточи Джон-Лектър и спря благ поглед върху единствения от присъстващите в залата, осмелил се да задава въпроси. - Така-а-а-а... Наистина последно! Ако някой не желае да бъде пионер на Великото ново начало на девствено-прекрасната и очакваща ни нова родина Феникс, то той може да остане, без да се притеснява, че ще има от наша страна каквито и да било санкции към него. - Джон-Лектър отново бавно заопипва с поглед присъстващите в залата. - Кой знае, може пък, колкото и да изглежда невероятно, човечеството да оцелее... И този, който реши да остане, може след три дни, смятано от днес, да разказва на всички за случващото се тук, за Организацията и за каквото си поиска. Край на тайните, край на табутата!... Само трябва да внимава да не го помислят за ненормален и да го вкарат в някоя лудница! Аз лично бих го посъветвал да напише книга за всичко- току-виж, спечелил първа награда в раздел „Фантастика”!... Макар че надали ще доживее връчването на наградата, ако спечели такава.
Джон седна между мумиите, като с това даде да се разбере, че срещата е приключила. Завесата скри от хората в киносалона „Светата Троица”, които останаха по местата си още около минута, без никой да се запъти към двата изхода, чиито врати автоматично се отвориха. През правоъгълните отвори нахлу режеща бяла светлина. Лампите в залата угаснаха. Стана един, после друг, после навсякъде се чу шум от вдигащи се седалки и емисарите от различни части на света се озоваха на парижката улица... близо до катедралата „Нотр Дам дьо Пари”. Очакващи ги коли ги закараха летище „Орли”, откъдето всеки от тях щеше да хване нужния му полет. Какво ли невидели през живота си, те още не можеха да съберат мислите си и гледаха с празни погледи - като плеснати с мокър парцал през очите. И докато реактивните двигатели бучаха равномерно в ясното синьо небе с пухкави бели облачета, тези, които сваляха и назначаваха правителства и се разпореждаха със съдбата на милиардите хора, със странно неопределено чувство и свити стомаси се взираха в безкрая и си представяха мига, в който щяха завинаги да напуснат многострадалната и обречена майка-земя, за да продължат живота си на съвсем непознато място. Оказа се че Библията наистина е пророческа книга и историята на Ной се повтаряше в съвременен вариант.
„Дезертьори! Това си е чисто дезертьорство!” - повтаряше си Ленин, разположил се удобно в бизнес-класата на полет 414 по маршрута Париж- София. Самолетът трябваше да кацне в четиринадесет и тридесет и пет на Софийското летище. „И в този момент от мен зависи дали да съобщя новината на Тошо и Методи и тримата да излетим към неизвестното, или да си замълча, да ги оставя да пукнат в очертаващата се бъдещата Вартоломеева нощ, а аз да взема със себе си някой близък. Но аз имам ли близък? Кой се вълнува от едно дребно старче, което няма семейство, няма близки, което през целия си живот имаше една религия, една любов, една страст- властта и нейното упражняване. Вярно, имаше няколко приключения в младостта - като всеки, но те се плъзнаха, без да оставят особени следи в душата ми... Не бях влюбчив, нито милостив - по-скоро студен и безразличен. Презирах хората и дребните им жалки страсти, наивната им вяра, че някой ще ги обича вечно, че са родени, за да бъдат щастливи, жалки в егоистичните си напъни да се докажат и да измамят смъртта... Но какво от това? Защо не се радвам, че съм от малцината щастливци, избрани да се спасят? И защо някак не мога да си представя как безгрижно се разхождам на тая, как беше... Феникс? Здрав съм, няма за кого да ми е мъчно, но..., но не се виждам на друго място... Страх! Мен ме е страх да напусна земята, не искам да живея...на майната си из безкрая, далеч от Брут и Касий, двете ми верни кучета, да не мога никога вече да не видя как гордо и непрекклонно се възправя в небесната вис връх М., току над червения покрив на малката ми къщурка в Ж., да не се опивам от аромата на дюлята в късна есен и с трепет да очаквам как първакът ще протече през медното чучурче на казана...”
Ленин, или Тодор - защото все повече започваше да мисли за себе си в последно време като за Тодор, който обичаше да пече дюлева ракия, а не като за разполагащия с огромна власт Ленин, се размърда на ергономичната седалка в бизнес-класата на мощния „Боинг”, изненадан от внезапно завладялото го усещане за собствената му незначителност и ненужност. Не искаше да си признае, но истината беше, че цялото му същество се бунтуваше при мисълта да се раздели с досегашния си начин на живот и да се запилее на стари години да създава ново човечество някъде из Космоса... Почувства се уморен. Не искаше да командва, не искаше власт- искаше му се само всички да го оставят на мира... „А ако пък взема да остана на земята?! В малката си къщичка с огромна библиотека! Пък може и ядрената зима да се размине!... Кой знае, кой знае!... Откъде тоя умник - с омраза си припомни безцветния самоуверен глас на Джон-Лектър - е толкова сигурен, че Земята ще бъде унищожена? Това само Господ знае... Ако го има.....” И така, малко по-малко, в съзнанието на Тодор-Ленин започна да зрее мисълта да поеме риска от един вероятен Апокалипсис, но да доживее дадените му от Господа дни на многострадалната родна планета. И когато самолетът кацна на Софийското летище, Тодор вече бе взел своето решение. „Никакви Феникси, никакви Космоси и Нови начала... - много им здраве! - ликуваше вътрешно той.- Ще си седя след обед в беседката, ще си гледам гората над мене... В апартамента няма и да стъпя повече... Няма да има ни „Светата Троица”, ни „Тризъбеца на Посейдон”, ни „Тримата глупаци...” Пък може без Организацията света да вземе, че да се оправи...” И Тодор, който не вярваше в такива щуротии като Господ и Съдбата, се улови, че много му се щеше някой добър и всеопрощаващ Бог да се погрижи за непослушните си и живеещи самоубийствено чада...
През последните месеци и все по-ясно налагащият се извод за невъзможността повече да се контролира човешкото развитие чрез методите и средствата на Организацията промени възгледите на войнстващия диалектик и след като окончателно стана факт абдикацията на Троицата велики законодатели от задълженията им да осигурявят порядъка на Земята, той за първи път взе самостоятелно решение. И бе щастлив. Като на всички други жители на планетата, и на него му се щеше да вярва - и като всички други за първи път наивно вярваше, че нещата ще се наредят. И че по-скоро бе възможно човек да се спаси в собствения си земен дом, отколкото да започне някакъв щастлив нов живот на неизвестна далечна планета, зареяна нейде из Вселената...
Щом самолетът кацна на Софийското летище, Ленин взе такси и нареди на шофьора да кара към Ж...
Нямаше по-щастлив човек от него, когато дръпна металната халка на портичката и пристъпи по каменните плочи на малкото дворче, посрещнат от радостния лай на Брут и Касий. Може би такова облекчение и спокойствие можеше да се сравни единствено с това на учителя по литература Фидий Философов, когато го уволниха от училището и стана клошар, както и на други подобни индивиди, скъсали обществената и гражданската си връв и измъкнали се от лоното на „майката-държава”, съзнателно или по стечение на обстоятелствата.
Тодор отключи входната врата на къщичката и влезе в хола, от чийто прозорец си виждаха близката полянка и гористите склонове на планината. Отвори барчето, извади правоъгълно шише и си наля малко дюлева ракия в малка чаша от грубо стъкло, после прибра обратно бутилката и застана пред прозореца, загледан в безбрежната синева над безкрайните тъмнозелени хребети. Едва сега, отърсил се от всичко, което бе считал за важно и ненужен вече никому, той разбра какво значи да бъдеш свободен. Но беше свободен, именно защото не бе необходим на никого. И го заболя, защото животът му бе към края си, а той не го бе преживял както трябва...
И когато виолетовият здрач се плъзна по върховете на дърветата, забули високите тухлени дувари и потопи в мрак холчето, пред малката масичка в него остана да седи неподвижно дребната фигурка на вездесъщия до преди няколко часа емисар на страховитата и също вездесъща до скоро Организация. За какво мислеше през целия този дълъг следобед приземилият се Тодор, си знаеше само той.

Следва...