Бяло момиче
плавно се
полюшна
пред мен
като кошута,
разрошила
косата си
божурена
със златни
кичури.
Бях запленен !
Аз дирих
следата му
слънчева
дълго в
съня си.
Топла и
нежна...
Косата й
бе пурпурна
като
кадифeното
утро в
очите ми
отворени.
Ще ослепея,
не от слънцето,
от златните
къдрици
развихрени
пред мен
ще ослепея
като море
в очакване
на падащи
звезди,
красиви
континенти,
сребърни
луни и
неугасваща
тъга към
влюбеното
време
изтървано.
Остаряхме бързо
без любов.
Във изгорени
езера
и минали
копнежи
неугаснали
в гърдите ни
е скрита
побелялата
ни възраст.
Къде е младостта ни ?
Ранена,
от любов
зачената
и кървава,
но почерняла
още във зародиш
от безразличие
в заключени
врати.
А златното
момиче ме
целуна,
без да го
докосна,
влюби се
във мен,
защо ли да
ме пита...
И скри се
внезапно
във облака,
оставяйки ме
сам, изгубен,
безразличен
вече към
живота,
който стана
без любов
безцветен
и невидим.
Като детска
люлка залюляна
без дете
във нея
ще опитам
все пак да
живея,
със копнеж
заключен
във сърцето
и тъгата
на крилата
непораснали...
2010
Боян СТАНИЛОВ