автор: ivliter

22.

Сядам на чаша кафе в близкото заведение. В заведението няма много посетители, звучи тиха музика. След като отпивам от ароматната течност, с блаженство се отпускам в меката тапицерия на стола. Изведнъж се вглеждам в мъжа, който седи на съседната маса. Той
привлича вниманието ми с това, че ми заприличва много на Нинката, кандидат майстор по шахмат, който държеше преди години шах-клуба в града ни. За съжаление, този талантлив и скромен човек, отдавна не е сред живите. Но ето, че в този момент изплува споменът за него.
След затварянето на клуба, дълги години той работеше, като ключар и продавач на храна за домашни любимци. Преди време бях загубил един много особен по форма ключ и отидох при него да ми направи копие от резервния.
– Откъде извади този необикновен ключ? – попита ме той.
– Ами намират се при мене какви ли не неща. Ще можеш ли да направиш дубликат?
– Ще мога, но не веднага. Нямам подходяща заготовка. Надявам се да намеря и тогава ще стане. Ще ми трябват няколко дни.
– Добре. Ще почакам. Играеш ли още шах? – питам го.
– Играя, когато ми остане време. Много съм ангажиран с магазина.
За мене тогава беше един успешен период, в който побеждавах в партиите си много противници. Печелех игрите често и губех рядко. Бях събрал сили и самочувствие. Имах чувството, че с многото игри съм напреднал доста в шахматната игра. Осъзнавах, че повечето от победите ми бяха срещу не до там сериозни опоненти, но победите са си победи – говореха за наличието на добра форма и отлична концентрация. Давах си сметка, че за да се почувствам добър шахматист ще трябва да извоювам победи срещу по-добри играчи. И Нинката беше точно човекът, който ми трябваше за целта. Затова го попитах:
– Ще може ли някой път да поиграем двамата?
– Нямам нищо против, но кога ще намеря време не знам.
– Може би в някой от почивните дни!?
– Защо пък да не поиграем тук? Нямам чак толкова клиенти. Донеси шаха и когато искаш, ела.
Още на другия ден, след като ми направи ключа се явих при него и наредихме фигурите. С първите си ходове, той така ме притисна, че загубих шансове за успех. Наложи се бързо да се предам и да започнем нова игра. И в нея не беше нужно да чакам да ме матира, вдигнах бялото знаме и предложих нова. Нинката играеше спокойно, играта му спореше. Докато обслужваше клиентите си ми оставяше много време да мисля, но аз така и нищо не измислих, с което да успея да му се противопоставя. Загубих всичките партии, които изиграхме.
– Бързо се предаваш – разкритикува играта ми кандидат майсторът.
– Ти направо не ми даваше време да се съвзема. Какво да упорствам, като виждам, че няма как да ти противостоя. Поздравявам те, много си добър.
– Добър съм за тебе. И мене има хора, които ме бият яко.
– За днес ми стига толкова бой. Ще потърся реванш друг път.
– Когато решиш, заповядай. Аз съм тук.
Така завърши срещата ни тогава. А за реванш, така и не намерих кураж, защото разбрах, че Нинката е на друго, доста по-високо нива от моето в шахмата. Така набързо той ме бе свалил от облаците на земята.
Отпивам от кафето, което вече бе взело да изстива. Потънал в спомените си не съм и забелязал кога мъжът от съседната маса беше станал и си беше отишъл. Докато оставях точно приготвените пари върху листчето със сметката, си казах: „Поуката, която извлякох от този ден беше, да не си мисля когато в нещо ми върви, че съм постигнал кой знае какво. И още, че всяка жаба трябва да си знае гьола. Не ми беше мястото при кандидат майсторите.“
Излязох от заведението малко натъжен от спомена за този неуспешен ден. Надявах се суетнята на улицата да тласне мислите ми в друга посока, което и стана, когато закрачих сред минувачите.