автор: rozix

Дядо ми със сламена шапка
пръска със син камък гроздето,
дворната котката свита на топка
спи в сянката на асмата,
сестра ми гризе кисела неузряла праскова,
аз си чопля едва зарасналата раничка на коляното,
а времето е спряло

и лятото е застинало в кукуригането на петела,
в палещите лъчи на августовското слънце,
в изкривените спици на колелото,
в чучура на капещата чешма,
в натежалата от плод черница ...
В спечената пръст на гроба на дядо ми,
в падналата снимка от паметника на баба ми,
в ламинирания некролог, който сестра ми залепя с тиксо,
а на другия ден отново го намираме паднал в калта ...
Времето е спряло
или просто никога не е вървяло.
Аз съм го задвижвала с думите си,
но сега удрям контрата:
дядо ми все така пръска със син камък,
раничката на коляното ми още кърви,
котката спи под асмата,
сестра ми продължава да гризе стипчивата праскова,
гробовете слягат и потъват,
некролозите се отлепят и падат в мократа кал.
Спряло ли е времето?