автор: heel

Решението на Вяра дойде съвсем импулсивно. Може би подсъзнанието й се бе намесило, но факт е, че изведнъж в главата й щукна идеята да събере на едно място двете си гаджета. Трябваше да направи избор и събирането бе единственият правилен ход, така поне й се струваше.
Вяра беше студентка първи курс и отскоро живееше в Студентския град, но вече бе твърдо решена да си намери постоянно гадже. Обаче не държеше да се влюбва, дори се страхуваше да не хлътне по някой, който не е подходящ за нея. Всъщност все още не бе определила кои мъже са подходящи за нея и кои не. Искаше гаджето й хем да е спортен тип, с хубаво тяло, хем да е умно, с чувство за хумор. И задължително трябваше да е добре финансово. Не да е някой богаташ, просто да няма финансови проблеми. Преди време двете с майка й бяха обсъждали възможните варианти по отношение на външен вид, акъл и финансова обезпеченост.
Вяра бе хубаво момиче, имаше дълга черна коса и стройна фигура, така че ухажори не й липсваха. Бързо се сдоби с две гаджета. С единия, Петър, излизаше два – три пъти седмично, като обикновено ходеха по кръчмички, а с другия, Румен, се виждаше почти всеки ден, защото й бе колега. С Румен киснеха из кафенетата и си говореха за книги, филми и разни други интересни неща. Румен определено бе по–умен, но пък бе кльощав и имаше крив нос. Вяра харесваше и двамата, защото всеки от тях си имаше положителни страни, но някак … не бе напълно удовлетворена от качествата им, затова все още не искаше да завързва сексуална връзка. Правеше си сметка да направи единия свое сериозно гадже, гадже за секс, а другия да задържи като приятел. Само че й бе трудно да избере ролите им. Затова ги събра.
Една събота се уговори с Петър да отидат на екскурзия на Витоша, после небрежно му подметна:
– Един мой колега все още не е ходил там и ми се прииска да го поканя да дойде с нас.
Петър естествено се съгласи, но му стана неприятно, защото смяташе да остане насаме с Вяра и да я поопипа – според него бе дошло време връзката им да стане сериозна.
На опашката за лифта Петър и Румен си стиснаха ръцете, под зорките очи на Вяра, но си личеше, че не преливат от щастие да са в една компания. После Петър хитро изпревари Румен и се намести до Вяра на двойната седалка на лифта, а Румен се наложи да изчака и да се вози сам, което очевидно не му бе много приятно. Когато стигнаха горе, напрежението стана почти осезаемо. Двамата млади мъже си хвърляха подозрителни погледи, като с мъка се насилваха да разменят някоя и друга дума. Разговорите не вървяха и Вяра започна да се изнервя. Искаше й се да се забавлява, а не да гледа криви мутри. Петър се опита да се държи фамилиарно с Вяра, може би за да покаже, че той е „човекът”, но на Вяра това не се хареса и последва тактично отблъскване. А Румен зяпаше като теле красивите гледки и си налягаше парцалите. Разговорите, доколкото ги имаше, бяха изключително „дървени” и Вяра започна да съжалява, че е събрала кандидат–любовниците си. По едно време й щукна да внесе малко жар във вървящата към провал екскурзия. Качи се на една триметрова скала и размаха ръце, провиквайки се:
– Хайде, кой ще ме снима!
Двамата веднага реагираха - Петър извади смартфона си, а Румен – едно старо очукано никонче. Започнаха да снимат, а в това време Вяра правеше смешни физиономии и се кълчеше. После застана на един крак и разпери ръце, не само за да покаже, че е добре с равновесието, но и да стресне обожателите си. И те наистина се стреснаха.
Румен извика:
– Хей, внимавай!
Петър вдигна ръка и размаха предупредително пръст. Вяра изпита задоволство, че те проявяват загриженост. Но докато се фръцкаше, залитна и, надавайки вик на изненада, се преметна назад и падна в задната част на скалата. Двамата се спуснаха към нея, молейки се да не е пострадала.
Вяра пъшкаше, кривейки усти, и стискаше дясното си коляно.
– Удари ли се? – попита Румен, беше се изчервил и кършеше ръце.
– Я дай да видя – каза с решителен глас Петър, докато присядаше до Вяра.
– Май си прецаках коляното – изсумтя през стиснатите си зъби тя.
Петър издърпа крачола на дънките й нагоре и се увери, че нещата не са хич, ама хич добре. В изпънато положение кракът на младата жена изглеждаше леко огънат навътре, а коляното й вече бе започнало да се подува.
– Счупила си си крака – обяви Петър. – Потърпи малко, ще те занеса на ръце до долу, после ще повикаме линейка.
Вяра го погледна с празен поглед и кимна.
Румен каза:
– Хубаво ще е да сложим крака й в шина, но тук няма с какво…
– Я млъквай и ми помогни да я вдигна – сопна му се Петър.
– Наблизо има хижа, там трябва да я занесем. Аз още сега ще се обадя на бърза помощ, така че когато стигнем в хижата, лекарите веднага да я поемат.
– Добре! Хайде, размърдай се!
Двамата вдигнаха Вяра и Петър понечи да я подхване през кръста и коленете, но тогава стана ясно, че тя не може да си сгъва крака си и този начин на носене не е удачен, заради това, че засилваше страданията на пострадалата. В крайна сметка Вяра преметна ръце през вратовете на приятелите си и, подпирайки се на тях, заподскача неуверено на здравия си крак, като много внимаваше да не стъпва на пострадалия. Четирийсет и пет минути по–късно стигнаха до хижата, където вече чакаше линейка. Вяра беше на предела на силите си и едвам сдържаше сълзите си. Но не забрави да благодари на приятелите си, а докато я настаняваха на носилката си помисли, че ако не беше направила така, че на екскурзията да дойдат и двамата, вероятно все още щеше да се мъчи като грешен дявол нейде из пущинаците.
Оказа се, че Вяра е пострадала доста сериозно. Големият й пищял бе раздробен в горната си част и се наложи крайникът да бъде лекуван чрез директна екстензия, тоест да бъде изпънат с помощта на тежести, свързани с поставените при операцията винтове и пирони. Очертаваше се продължително болнично лечение. Вяра си помисли, че сега вече няма как да не стане ясно кой от приятелите й е привързан по–силно към нея. А може би те щяха да загубят интерес?
Не бяха загубили интерес. Двамата й идваха на свиждане почти всеки ден, като често се засичаха, а това водеше до размяна на гневни погледи помежду им. Дори веднъж за малко не се сбиха, което, колкото и изненадващо да изглежда, Вяра прие със задоволство. Искаше да има и двамата, но осъзнаваше, че това е невъзможно и че ще трябва скоро да вземе окончателно решение. Двамата бяха много нежни и внимателни, но по различен начин. Петър обичаше да я държи за ръката и да я гали по лицето, а Румен постоянно намираше поводи да целуне босото стъпало на счупения й крак, като основният повод бе „като цункам крачето, болката ще мине”. Е, болката не минаваше от това, но все пак бе приятно.
Един ден Вяра без да иска заля крака си със сок от боровинки. Сестрата бе твърде заета с една възрастна пациентка и не намери време да почисти изцапаното, така че петното засъхна придавайки зловещ, некротичен вид на кожата над коляното й.
Петър дойде пръв на свиждане. Когато видя петното, ококори стреснато очи. А Вяра изпъшка и се хвана за главата.
– Какво?
– Кракът ми некротизира, лекарите казаха, че може да се наложи ампутация. Майчице, не знам какво да правя!
Когато се поокопити, Петър каза:
– В никакъв случай не им позволявай да те осакатят.
– Ами ако инфекцията се разпространи? Може да умра?
– Нима би понесла такъв живот. Ти, с един крак, не. Бори се до последно, само и само да останеш целеничка!
– Добре! А сега ме остави, не ми е до приказки в момента.
Минута по–късно се появи Румен. Той също се стресна от ужасяващото на вид петно.
– Какво е това?
– Кракът ми некротизира, лекарите казаха, че може да се наложи ампутация. Майчице, не знам какво да правя!
– Дано се оправиш!
– Ако инфекцията се разпространи, може да умра!
– Ако нещата тръгнат на зле, не рискувай живота си, моля те! Искам те жива, на всяка цена!
– Без крак!
– Майната му!
– Добре! А сега ме остави, не ми е до приказки в момента.
Румен излезе, а Вяра вече бе решила на кой мъж да даде сърцето си. Само едно я притесняваше, дали гадният номер, който извъртя, няма да оплеска работата. Защото утре щеше да стане ясно, че некрозата е била боровинкова. Дали той щеше да й прости? Дали?