автор: tintiri

Олга Юриевна, уважаема. Аз не знам
тези мои стъпала от думи
дали някога ще ме отведат там
при вас -
и дали ще са достатъчно умни.

Аз потънах в Черно море
до дъното, със завързана тежест,
и не знам днес
дали това е добре
или съм се заклещил в мрежа.

Аз съм морско момче,
свикнал съм вън
покрай мен да е пълно с чайки
и познавам добре онзи звън
на успялата богородица-майка.

И като вървя денем по булевардите наши,
по улици скиторя,
погледи разменям,
си мисля все за вашата Маша,
или пък за Варя, въобще за всичките ви премени.

Навярно аз бъркам реалността с мечтите,
навярно жадувам някоя друга Оля
и просто във вас съм й видял чертите
на онази, другата -
и на нея се моля.

Може би.
Но е тъй мрачно това море
и така студено е долу и безлюдно,
и съм все на дъното, и не съм добре,
и едно нещо все ми се струва чудно.

Ето, аз извървях сума ти път
и пренесох в душата си цялата влага в световната суша,
а се чувствам така, сякаш ей сега хората на улицата ще ме спрат
и ще кажат, че съм стигнал до
кривата круша.

Олга Юриевна, простете моя тон,
а и писмото ми никога няма да прочетете.
Представете си
едно парче бетон
и там някой е оставил за вас цвете.

И като вървя денем
по булевардите наши,
по улици разни погледи да разменям,
си мисля все за вашата Маша,
въобще за всичките ви премени.

А е толкова мрачно Черно море
и така студено е долу и безлюдно,
и съм все на дъното,
и не съм добре,
и да дишам ми става все по-трудно.

1 март 2015
Опус 193
Варна