автор: VOLTER

Юлия
потъва в небитието на театралната мелница след закриването на театър „Трудов фронт“ през 1964-та - следват години на изолация, името и́ става опасно за произнасяне и удобно се премълчава…
Как се е справя със здравословните си и житейски проблеми по време на народовластието, момичето внедрено в нелегална военна организация и вербувало капитан Петър Ангелов за антифашистката кауза, момичето с разпарчосана костна система и смъртна присъда!…

1979-та - предстои Национален преглед на българската драма и театър - ръководството на Драматичен театър „Иван Димов“ решава да участва с „Опит за летене“ на Радичков, постановчик Юлия Огнянова.
Идването на Юлия с нашумялото заглавие на Радичков, се преврна в събитие не само за театъра, но и за културната общност на Хасково…
До този момент, никой от колегите не е работил с низвергнатата режисьорка, представата ни се свежда до слухове около личността ѝ! Едно е ясно: в театъра идва творец превърнал се в мит за театралната гилдия…
Още след първия контакт разбираме, че в противовес на дрезгавият си глас, Юлия е изключително фин и добронамерен човек, който прозре ли несправедливост около себе си, всичката деликатност се изпарява...

На първа репетиция заяви:
- Не ви знам като актьори, затова първата седмица ще четем пиесата и ще разговаряме за образите. Моля, да се редувате при четенето, както прецените, на определени моменти ще спираме и разговаряме, кой как си представя героите и отделните епизоди – това е важно за мен…

Тук е момента да споделя за моето тотално разминаване с автора на пиесата и респективно Юлия Огнянова. То датира петнайсетина години назад във времето, когато прочетох във вестник „Работническо дело“ обширна статия за духовното падение на българската младеж от някакъв непознат журналист.
- Какво искаш от тая младеж,казва автора, дето цял ден може да клати крака в басейна пред хотел „Рила“ и опитва да потопи една коркова тапа!...
Как е възможно да съдиш млад човек, само защото иска да прави нещо, което според другите е невъзможно - приех текста като лична обида!...
От тогава чета каквото се появи от този автор и коментирам с приятели, докато накрая се оказа, че това е големият български писател Йордан Радичков, което не промени моите скромни съмнения за неговия начин на мислене, но пък промени българската литература…

През първата седмица на няколко пъти се включвам в коментари на епизоди и нито веднъж не се включвам в четене на текст – колегите ми подават щафетата, но аз я пробутвам на следващия… Нямам кураж да отворя уста, до такава степен са ми чужди думите… Между впрочем, като слушам, това се случва и с колегите – и те четат неубедително…
Накрая на първата седмица:
- Трудно ми е да направя разпределение на ролите, затова вие решете какво искате да играете! Нека всеки напише на листче ролята, върху която иска да работи - разчитам на вярното ви вътрешно чувство, аз пък ще се съобразя с желанията… Може да заявите и повече от един герой - обещавам да репетирам с всички дубльори пълноценно…
Това съвсем попари моите вътрешни противоречия - осъденият на смърт го питат за последното му желание, актьора никой не пита какво би искал да играе в една пиеса! Силното желание да се превъплътиш, да влезнеш в кожата на даден герой, да изживееш живота на определен човек, е страшно важно за резултата. Може ли друг да прецени, па макар и режисьор, кой от образите в една пиеса е най-близък до твоята същност!...
Разпределението го прави режисьора, но крайното решение е на т.н. Художествен съвет, в който участват директор, партиен секретар, профсъюзен председател, комсомолски секретар, драматург – всички те, влизат задължително по устав в този съвет! Накрая, като погледнеш, все едни и същи актьори играят централни роли, а на публиката е втръснало от познати физиономии - всичко това, заради някакви си премии…
С движение към актьора, Юлия Огнянова прави на пух и прах една закостеняла театрална практика, създаваща субективни предпоставки за несправедливост и сервилност сред съсловието!...
И точно, когато е възможно да възтържествува тази справедливост, аз се оказвам неподготвен, поради някакви субективни трайни наслоявания...
Всеки тайно пише заявка на сгънато листче и предава на режисьо-ра… Колегите се споглеждат и недоумяват: защо не пиша „телеграма“, което означава нежелание за работа с този режисьор…
Как, на кого, и има ли смисъл въобще да обяснявам, когато още първия ден, самата Юлия заяви:
- Аз съм обсебена от този автор до такава степен, че за да си свърша работата, ми е нужно да се дистанцирам от силното му влияние върху мен и това е проблем, който трябва да превъзмогна... Дано успея!…
Е, как да и́ кажа:
- Да, но на мен този ваш идол не ми допада и ми е чужд и няма как да участвам в тази театрална авантюра!...
На другия ден Огнянова прочете разпределението на ролите, т.е. направи достояние желанието на всеки пред останалите:
- А сега имам молба към колегата: ако няма нищо против, да ми асистира в предстоящия спектакъл!
„Колегата“ съм аз!
Тая жена ме срина!...
Дори не попита защо не четох текст, защо не заявих роля! Как пък разбра, че не харесвам този автор, че така ме наказва! И как прие това за нормално, без да трупа дивиденти, въпреки огромното си пристрастие към автора – обстоятелство, което друг режисьор не би пропуснал…
С това си действие, тя казва:
- Ето, виждате: аз съм открита с вас, направете и вие същото и нещата ще се случат!
Господи, тя не съветва, тя просто с един замах променя!
- И за да бъда ясна докрай, Вие просто ще бъдете моя антипод, който трябва да ме спаси от силното влияние на Радичков!... Може да не ми отговорите веднага – помислете!
Толкова…
Объркан съм...
Какво има да мисля!
Излиза, че всичко, което тя върши през репетиционният период, аз тря-бва да подлагам на съмнение и оспорвам, което си е кощунство!...
Деформациите, лицемерието, фалша, който цари в системата на театъра, са толкова неизмерими, че подобни взаимоотношения, изглеждат абсурдни!... И защо пък реши, че аз ще се справя с тази задача в една воняща, нечистоплътна театрална среда!
Ясно: става дума за ново мислене, който гарантира свобода на мнения и сценичен израз, онова, за което актьора жадува…
За да преодолея себе си, подсъзнанието ми възпроизведе разговор, който никога не се състоя, защото съм убеден, че ще протече по същият начин.

Режисьор:
- Колеги, в продължение на седмица вие предложихте изключително интересни решения, и всеки заяви роля, която желае да работи. Един от вас, не направи това, и аз няма да питам защо. Умолявам,този наш колега да ми асистира, да бъде моето Второ Аз!
Второ Аз:
- Съжалявам: не приемам този автор, пред който всички се прекланят.
Режисьор:
- Имам нужда от човек, който да подлага на съмнения всичките ми действия...
Второ Аз:
- Страхувам се, че става дума за масова психоза...
Режисьор:
- Обсебен съм от творчеството на този автор и вероятността да сбъркам е огромна!...
Второ Аз:
- Да кажеш нещо, след безкрайни словесни салтоморталета, си е чиста проба садизъм.
Режисьор:
- От всичко това разбираш характера на героя, времето, в което живее...
Второ Аз:
- Излишни упражнения, всичко може да се получи с едно протягане на ръка...
Режисьор:
- Имате странно разбиране за литературата!
Второ Аз:
- Странното започна, когато преди години прочетох материал в столичен вестник, където същия този автор се възмущаваше от младите хора...
Режисьор:
- В смисъл?
Второ Аз:
- Например: какво искаш от тая младеж, дето цял ден може да се опитва да потопи една коркова тапа!...
Режисьор:
- Е, и?...
Второ Аз:
- Мисля, че няма по-красиво от това да правиш нещо, което зна-еш,че никога няма да се случи... Страхотно е да вярваш „в ъ п р е к и всичко“!
Режисьор:
- Точно това е характерно за този автор...
Второ Аз:
- Именно! В цялото си творчество той прави онова, което не иска да правят другите: да потопяват коркови тапи…
И това ме кара да подлагам на съмнение всеки негов ред!

На първата репетиция на сцена, Юлия сяда зад режисьорския пулт по средата на салона - аз се скатавам на последния ред с бележник и химикалка в ръка.
Тя се извърна през рамо:
- Елате тук, при мен!
Сядам до нея, а тя с два пръста ме хваща за ръкава на ризата:
- Тук Ви е мястото, до мен!...Приберете бележника и химикалката – каквото има да ми казвате, просто го казвате…

Настанена е в апартамент под този на Румен Сербезов, I-ви секретар на ОК на БКП, който през ден, къде от възпитание, къде от куртоазия, я кани на чаша кафе, а тя упорито отказва:
- Нямам възможност, по-нататък…
Така, в продължение на целият репетиционния период, тя не зачете човека, с когото и кьораво и сакато се натискат за контакт, а тя безпардонно пренебрегва!
Юлия наистина се уморява и няма време - през целият репетиционен период, за да издържи костната и́ система, всяка сутрин задължително минава през болницата на физиотерапевтични процедури…

В спектакъла участва, разбира се, и директора на театъра. По някое време, по необясними причини, елементи от сценографията започват да закъсняват и това затрудни работата върху мизансцена… Юлия губи търпение - датата за прегледа е фиксирана и спектакълът застрашен от провал… Директора, вместо да задейства техническите служби, дреме на сцената и гледа сеир, все едно казва: Вижте, колко не ги бива без мен!…
Така, докато след една сутрешна репетиция на излизане от театъра, Юлия го хвана за яката и изръмжа:
- Пенков, Вие сте путка!... Как може да стоите безучастен, когато хората ви не се справят!... Преди да сте актьор, Вие сте директор на този театър и моля, влезте в ролята си на такъв!...
Пенков си глътна езика и прижълтя - след няколко часа цялата сце-нография е на сцената…

Малко преди този случай, по някакъв повод, директора изпя песента „Злато моме“! Ден след скандала Юлия сподели:
- Лошо направих!... Човек, който може така да изпее една народна песен, не може да е лош човек…
Може, може!... Може, да си прекрасен човек и да не ставаш за ръководител, си казах, но спестих словесния израз, защото знам, че в театъра има хора за всичко и случая ще стигне където трябва…
Така и стана, след Националния преглед, Партията внезапно прекрати десетгодишното царуване на директора Пенков:
- Сякак го мъчих, не става! – заявил Сербезов и назначи още по-нека-дърно протеже…

След като се качваме на сцена, разбирам до каква степен е важна първата седмица от репетиционният период, когато:
- просто разчитаме текста, без да се напъваме…
- разговаряме за героите, без да знаем кой какво ще играе...
- спонтанно споделяме как си представяме отделни епизоди…
Всъщност, всеки нахвърля режисьорското решение на спектакъла.
Онова, което се случва оттук нататък е: доизграждане, доразвиване, организиране и подчиняване на намерението, заради което постановчика реализира този текст.
И това е разковничето в работата на Юлия - да облече в подходяща форма човешката същност на актьора и вдъхне живот!...
Толкова просто и същевременно уникално сложно!
След една вечерна репетиция Юлия сподели:
- Дявол да го вземе, когато тези две групи най-сетне се срещнат, нещо трябва да се случи!... Не може просто ей така, след като досега са имали конфликт, да застанат лице в лице, и нищо да не се случи!...
Разказвам ѝ за дядо Гочо, който навремето решаваше всички пре-пирни с малевци чрез преборване – което село победи, то е в правото си…
Юлия се въодушеви и поиска за следващата репетиция треньор по борба! На другия ден световният шампион Еню Вълчев отработи пехли-вански хватки между двете групи…
Вечерта, след Националния преглед, на среща с колеги от софийски театри в клуба на Сатирата, Григор Вачков седнал до Юлия, разпери ръце и се провикна:
- Е-й-й-й, Юлия, всичко разбирам, ама как можа да се сетиш за тия борби, бе, мамка му стара!...
С „Опит за летене“ театърът получи трета национална награда, която се оказа най-големият успех от съществуването му.

След края на сезона, Юлия се обади по телефона, че пристига вечерта с експресния влак в Хасково…
- Утре в Маджарово се чества годишнина от смъртта на Петър Ангелов и Сербезов ме покани да присъствам на тържеството… Отказах да пътувам с тях - казах, че имам превоз! Удобно ли е да пътуваме с вашата кола?
- Разбира се!...
- Отказах и хотел, казах, че има къде да преспя…
- Чудесно ще ми гостувате!...
- Благодаря Ви!…
На другият ден сутринта тръгваме след служебните лимузини с моята ЗАЗ-ка… Времето е чудесно, полето жълтее, житата полегнали, Юлия се радва като дете…
Пристигаме и се придвижваме пешком до паметника на Петър Ангелов. Юлия рее поглед по скалистите зъбери, спира да поеме дъх пред вековни дър- вета, сякаш иска да прикрие нещо…
Не търси контакт с партийните шефове, а и те не я забелязват - дали пък не се сърдят, че ги пренебрегна!...
Докато пред паметника се произнасят речи, някой попита, дали иска да каже нещо за капитан Пиер – тя категорично отказа…
След церемонията потегляме обратно - през цялото време мълчим. По средата на пътя каза:
- Той беше първият ми мъж…
И пак мълчим…
Когато стигаме Хасково пожела да отидем до Кенана - никога не била ходила в прочутия парк…
Спряхме до езерото пред ресторанта, поразходихме се, сядаме на една пейка, мълчим… По някое време стана, отдалечи се на три-четири метра полегна по корем върху тревата с разперени ръце, сякаш да прегърне земята…
Неочаквано се затресе!... Изригна нечовешки стон, после се заредуват странни насечени звуци, сякаш на друг човек …Това продължава около десетина минути!... Притеснявам се, че може да се случи нещо лошо, а аз стоя безучастно, и какво ли мога да направя!... Престрашавам се и глупаво питам, дали има нужда от нещо!...
Внезапно затихва и дълго не помръдва, сякаш заспа...
След половин час надигна глава – пред мен стои друг човек!
- Готова съм - можем да тръгваме...