автор: Ricarqt_na_Pe4alniq_Obraz

„- Е,... познаваш ме!
- Ами... не, не те познавам... вече. И ти не ме познаваш.”
Из един разговор в парка

Ти си права. Аз греша.
Права...с трошащи аргументи насреща,
с обезоръжаваща непоколебимост в гласа
и...с дъжда в осем без нещо

Ти си права. Аз мълча.
С натрапчиво-лепкава гузност.
Че ме виждаш сега, непознат,
сам допуснах, навярно от глупост

Оправдания, индулгенции…лицемерно е
Още млад съм, но с гордост антична.
Тъй че това, тук, не е извинение…
Тях ги връчвам, по стар навик, лично.

Това плодът е на безсънния спомен,
как се гледаме с теб - непознати.
Това е опит, по замисъл - скромен
стара дружба да се припознае.

Та…от някога буйната ми коса
Останаха няколко…снимки
Качих двайсетина кила телеса
и дважди по толкоз цинизъм

Поработвам безлично, окован в униформа,
зачислен към бюро, в скучен офис.
Ежедневно забивам двайсетина пирона
courtesy of „Филип Морис”

Сред чужди оставам предимно формален
обременен с предпазливост хронична.
Стремя се да бъда до края лоялен
…на тези, които обичам.

А с „тъпите-умни” избягвам да споря.
Възпитавам се в обуздана критичност.
Усмихвам се „топло, широко и светло”
с очи - нежно, а с уста - саркастично.

Отривистия нрав на езика потискам.
Крайни мнения не защитавам.
И…очаквам, че тука ще се усмихнеш,
но когато греша си признавам.

Само майка язвително апострофирам,
после винаги ми става тъпо
и все тъй до смърт непростимо е,
ако някой баща ми „настъпи”.

Имам вяра в Бог. Почитам две истини:
мъжката дума и „да гледам в очите”
Не, не крия - написах безброй белови,
но предавах преди тях черновите.

Съхраних повечето си идеали
Учиха ме, че имали стойност.
Болшинството – ранени и позалежали,
но нямат бар код и срок на годност

Освежавам ги с Песента на Вапцаров
и с Пачиновата френетичност,
а онзи Ланселот още ме вдъхновява
как се взира в небето…усмихнат

Гориво не ми трябва, за да запея
ни повод, ни да зная текста
Може „Гънс” или Чад, без съмнение - Фреди.
Също един…беше хит в Ковачевци

Как внезапно ме връхлита носталгия само!
Преливам сънища, сънувани денем.
Къде с надежда, къде малко отчаяно,
диря някой, такъв - луд, като мене.

Такъв - срещу мелници да препуска,
а в кръвта му да е солено.
Да обича миризмата на печени чушки,
на „след дъжд” и на (око)сено.

И…тук някъде смятам да я приключа
тирадата. Замислях я кратка.
Накрая въздългичко ми се получи.
Short story? - сфинкс без загадка.