автор: tintiri

(стихотворение, което не трябва да бъде писано)
Защо когато ни запали
горивото на любовта
изтръпваме, мълчим и жалим,
а не раздираме света?

Разгаря се в гърдите пламък,
очите виждат все едно:
да, него – пясъчния замък,
рушащ се от едничко „но“.

Накрая всичко си отива
в небрежен спомен или сън,
очите пак ще виждат сиво
и зад стъклото гледат вън.

Дали обаче си отива?
В душата май остава стон
от преживяна съпротива,
от стръмния ужасен склон.

Наум живеем. Там изтлява
горивото на любовта.
Мълчим. И пак мълчим. Остава
куп сива пепел. Заранта.