Когато с тебе бяхме птици
и имахме едно небе,
звездите бяха ни сестрици,
и скрита пейка дом ни бе...
И реехме се из простора,
наситен с мека топлина,
не чувствахме във нас умора,
окъпани от светлина.
В очите ни искреше радост,
и пленници на порив нов,
живяхме в безметежна младост,
а в нас узряваше любов...
Мечтите бяха много близко –
да ги докоснеш със ръка!
Какво ли повече да искам?...
Съдбата друго пожела...
Сега сме уморени птици,
различни - нашите ята,
в очите не блестят искрици,
летим към други две гнезда...
А там, разтворили устици,
ни чакат малките деца,
това са новите звездици,
в тях тупкат нашите сърца...
Ще ги нахраним с много нежност,
ще ги прегърнем със крила...
А първата любов, копнежна,
дали пък сън не е била?...