Двама ли с съдбата си се подиграхме,
или съдбата с нас се подигра?
Измолихме любов да срещнем
и ето-нещо ни събра!
Политнахме в пречиста обич,
пречиста, пълна с грехове!
От екота на нищи хора
простена нашето небе.
Коварната съдба препъна тихо,
катурна радостта в печал.
А може би гнетили дните,
замряха нощите ни в жал.
И пак /дали не е напразно?/ съживихме
със сетен дъх отнейде обичта.
Не вярваме, че не е вечна?
Какво държи в просъне любовта?
Дали тъгата от разбити мисли,
животи, чувства, радост ни горчи
и тласка ни да носим кръста,
без вяра вяра да градим?
Дано не е нахалост! Като всяка лудост,
безумно писнала в нощта,
танцувала и пяла в унес
и лудо трупаща тъга.