автор: barona_36

"снегът е сол над раните на мрака"

Снегът не идва. Или ме подмина,
пропуснал спирка в лепкавия мрак.
Той може да е светлоок роднина,
към мен потеглил със среднощен влак.
Чертите му във мен са избледнели,
но още помня тембъра му мек.
Ще му отворя. Всеки сняг не е ли
един залутан в тъмното човек?
- Добре дошъл - ще кажа с нотка звънка.
- Добре заварил - ще отвърне той.
В такъв неверен час, навярно, вънка,
се стеле и блаженство, и покой.
Но аз разпитвам. Светло любопитство
не се е свило в мен като пашкул.
Дали понякога не съм му липсвал?
Дали не е съвсем случайно чул
за книгата ми, дето зад успеха
издателства престижни две стоят,
как автограф от мене скоро взеха
пилот и Нобелов лауреат.
Въздъхна тишината ми, издрана
от съсъка на зинала врата:
"снегът е сол, връз сетната ти рана,
защото се сбогуваш с младостта..."