автор: vesan

Бяха давещо гъсти, като есенна кал,
като лепкав асфалт задушаващо плътни
неизбежните думи. И си мислех; без жал
бих избягал веднага, ала някаква мътна,
несъзната умора в мен тежеше. Крила
от измислени строфи бих могъл да разперя
вероятно, обаче как, когато смола
от изгнили надежди и нелепи химери
бе слепила перата. Как когато почти
като в мътен разтвор, вече част от боклука
на фалшивото утре бяха всички мечти…
бяха просто сменени от убийствена скука.
И сред нея все още дишам, спя, консумирам,
и навярно все още имам даже и път,
да вървя, ала знам, че пред мен се намира
радост само едничка: неизбежната смърт.