автор: Mia2442

Първото и задължително условие е да си намерите помощник. Някой, който е високо квалифициран за снежни човеци, но е съгласен да трупа снега и да следва указанията ви, а вие гордо да крачите наоколо и да се пречкате. Разбира се, добри помощници – черноработници – или по-скоро снежноработници – се намират трудно и вие решавате, че собствената ви дъщеря би могла да стане. Включително и от леглото.
Да де, ама тя току що си е приключила сесията и нейният план за деня брутално се разминава с вашия.

- Мамо, ама какво ти става – за последно сме правили снежен човек преди десет години? – недоумява отрочето ви.

- Хайде, хайде – просто е назряло времето за снежни човеци! - казвате вие и запявате „Тихо се сипе първият сняг...” с надеждата да вдъхнете ентусиазъм и подем.

- Май си си сгрешила професията – трябвало е да станеш певица! – саркастично заявява щерка ви и демонстративно си включва лаптопа.

Но няма загубени битки – освен ако сам не се предадеш. След дълго „намилане”, тряскане на врати и сърцераздирателни погледи от ваша страна, щерката ви се излюпва от леглото и нахлузва ботушите.

- А къде ми е старата канадка? Не мога с това палто да правя снежни човеци!

Според вас няма правилно палто за снежни човеци, а и имате дълбокото подозрение, че точно тази канадка изхвърлихте още миналата пролет. За всеки случай ровите дълго и мъчително, пухтейки изпод собствената си канадка. Но няма как да намерите нещо, което го няма, освен ако не сте литературен критик. Намирате, обаче, един вагон други неща, които безуспешно сте търсили – стара четка за дрехи, лексикона от ученическите години и любимите си бели сандалки, които липсваха поне от две години.
Тъкмо с умиление разгръщате лексикона, когато щерка ви възроптава:

- Ако до две минути не сме започнали градежа, аз имам и по-важни дела!

- Добре де, добре – смятах, че ще ти е забавно! – примирително казвате вие и се упътвате към вратата.

Само едно изсумтяване – полупрезрително - ви показва какво мисли щерката по въпроса.
Накрая, екипирани и доволно нацупени, излизате пред блока.
Снегът е навсякъде и заслепява. Упътвате се към празното пространство зад блока в двоумение, а съседът, който междувременно чисти пред входа, осъдително мълчи.

- Е, да почваме да се забавляваме! - казвате вие, но щерката ви гледа така снизходително, че мислено се уверявате как Алцхаймер не е заразен. И просто не сте го пипнали. Не – все още!

- Добре, аз ще нося сняг, а ти го трупай! – влагате организация вие.

- Не! Обратното – ти го трупай! – натъртва щерката ви и тръгва да се разхожда наоколо.
( Ех, това младото поколение, дето вечно мисли, че искаш да го прецакаш!)

- И не яж жълт сняг! – поръчва щерката и вие зяпвате, оглеждайки следите от изведените кучета.
- Ха- ха – това е реплика от един култов филм, но ти, разбира се, не си го гледала.

- Хм! – реагирате вие и почвате да трупате сняг, но тази теория, дето от една снежна топка ставало цяла лавина, явно важи само за маркетинга, а на живо си е пълна скръб – снегът е пухкав и отказва да се слепва.
Както и да е – издигате нещо като основа и ви осенява гениална идея:

- Знаеш ли – нашият снежен човек може да е само от една топка – така де – по-кръгличък и като борба срещу анорексията? – предлагате вие.

- Аааа, не – нищо подобно – има си стандарти и класика – продължавай! – парира щерка ви.

Продължавате значи – носите още от пухкавия сняг, той пада, вие падате, но се изправяте и наслагвате. Имате чувството, а то може би е и истина, че целият блок е наизлязъл по терасите и ви гледа. Очаквате всеки момент да ви заръкопляскат. Наместо това дочувате:

- Какво правиш? Какво правиш – какъв е този тумор, дето си му лепнала? – възроптава щерка ви и вие в опит да премахнете излишното, натискате малко по-силно и цялата грамада се разпада!

- Оооо, не! – изохквате покъртително.

- Ами не се прави така – поучава ви щерката – сгрешена концепция и т.н. – давай отначало!

Почвате да бъхтате отначало, като се сещате за поне пет по-приятни начина да си прекарвате времето – виждате се с чаша чай пред компютъра и мислено си обещавате, че това ви е последният снежен човек – поне за следващите десетина години.
Все пак накрая издигате една снежна грамада – шшшт, не пипай повече - да не падне пак, когато влизате в естетически спор:
- Да му сложим въгленчета за очи! – предлагате вие, базирайки се на детски спомени.

- Моля? И не ми казвай, че ще палиш огън, за набавиш въгленчета?- категорично ви заковава щерката.

Компромисно слагате копчета за очи и капачки от „Кока Кола” за копчета. За нос не слагате нищо, защото всички моркови са на кръгчета в туршията. Ще ви се да му сложите и старата си метла, но не можете да я намерите. Тичате за шапка и фотоапарат.

- Не, това бомбе не му отива и не му слагай папийонка! – нарежда щерка ви, но този път не я слушате и дегизирате Снежко по ваш вкус.

- Точно такъв ще го харесат във Фейсбук!- уверявате я вие.

- Ами хубаво, но снежните човеци са специално нещо – не обичат да се развяват във фейса – заключава мъдро щерка ви.

Прибирате се изнемощели, но в аснсьора ви замъчва въпрос:

- Хей, не му дадохме име – как ще го кръстим – може би – Пешо? - възкликвате вие, защото знаете, че нещата, за да съществуват, трябва да имат имена.

- Глупости – той се казва Джулиъс! – категорично ви отрязва щерката, но пък вие нямате нищо против Джулиъс.

От прозореца виждате някакви дребосъци как са наобиколили Джулиъс и само тайно се надявате, че те няма много да го реновират, а и стискате палци студеното време и снегът да се задържат...
Просто Джулиъс е специален и заслужава щастлива съдба!:)

Послепис: Още веднага след качването на снимката във Фейсбук, Джулиъс получи над седемдесет харесвания, което само показва какви сме майсторки с щерката или поне какъв добър фотограф съм аз!;)

Послепис пак: Разказът е част от сборника със смешни разкази "Двоен гимлет" - електронна книга на "Колибри".
http://www.colibri.bg/knigi/929/mariana-tsarkova-dvoen-gimlet