автор: verysmallanimal

Взима ти се акъла като прочетеш някъде, че нашата Галактика е малка част от някакъв галактически куп. Огромна купчина от галактики, струпана в някое кьоше на вселената...бррр!
И продължаваш да четеш – в един от по-късите ръкави на Млечния път, сред летящи, бясно въртящи се, пръскащи огън и жупел малки и големи звезди, се намира нашето Слънце. Точно това слънце, дето топи снеговете напролет, издърпва за ушите малките бледи кълнове на всякакви китки, дръвчета и тревички. Това слънце, което те кара да зажумиш когато погледнеш нагоре, към Гола чука. Не е много висока Гола чука, ама като си долу, в ниското, ти се струва, че е завряла нос в небето – като теленце, което бута с муцуна вимето на кравата. Южният скат на Гола чука е полегат, не е тъй каменист и има достатъчно трева за едно малко стадо кози. Те са там – козите – пощипват кротко зеленината, подрънкват със звънци и току поглеждат към върха на чуката. Там, чучнал на един неголям плосък камък, е Гришата. Нахлупил е червена шапка с козирка и пласмасова закопчалка отзад, а на лицето му – слънчеви очила. Едното стъкло на очилата е здраво, а другото хич го няма. Именно през него, счупеното, Гришата оглежда света – през слънцето, оня ръкав на галактиката, та чак до голямата галактична купчина в края на вселената. Внимателно гледа и нищо не му убягва – всякакво познание за света минава през липсващото стъкло на очилата, завърта се из гришовата глава и, вече укротено и разбрано, се спуска надолу към пасящите кози. Козите поемат това знание с тревата, сдъвкват го внимателно и го използват за свои си цели. Ако по някаква причина нещо не им е ясно, ако нещо се закучи във възприемането на огромния чудесен свят, то козите го оставят за вечерта – когато в тъмното на саята го изваждат отново и преживят докато всичко им се изясни.
Ако погледнеш сутрин в окото на коза, ще видиш там, насред жълтото, една черна черта – точно като лепенка през ириса. С тая лепенка козата запечатва знанието, та да не посегне някой наготово да го вземе. Такива са те, козите – мълчат си, бръстят листата на храсталака и чакат Гришата да ги подкара нагоре, към Гола чука, откъдето се вижда целият свят, барабар с Мамин дол и галактиките.