автор: Narwal

Случва се понякога и през декември да има слънчеви дни край бреговете на Черно море. И през този ден слънцето щедро обливаше със светлина скалистия път на трима конници, облечени в богато украсени османски одежди, бяха тръгнали към Месемврия. Те трябваше да посрещнат една генуезка галера, предназначена да ги отведе до Константинопол.
По усмихнатите им лица се виждаше, че есенното слънце грееше и душите им.
- Много сме ти благодарни, Алима – каза княз Фружин и несръчно намести високата си чалма на главата си, която се килваше на всички страни от неравномерния ход на коня.
- Никога няма да забравим твоята безценна помощ! – на свой ред заяви Жулиен.
А какво се бе случило? Рустем паша изпълни условието и освободи пленниците. На следния ден двамата „рицари” пияни до безобразие се явиха, за да приемат мюсюлманската вяра. Фъфлейки те повториха съкровените слова „Един е Аллах и Мохамед е неговият пророк”. Рустем паша отначало се мръщеше като гледаше клатушкащите се фигури на двамата си гости, но като произнесените слова се успокои. Освен това двамата приятели произнесоха словата толкова убедително.......сякаш ги произнасяха не за първи път. „Сигурно са се упражнявали. – помисли си пашата - А това, че са пийнали да им е простено. Нали им е за последно”. След церемонията Антоан дьо Троаси или по-точно Рустем паша се успокои. Сега вече можеше да напиши дълго победоносно писмо до великия везир и вече се виждаше поканен в Константинопол и то.....на завидна служба. Сега на свой ред пашата сам се отдаде в плен на българското червено вино и та толкова, че два дни не можа да стане от леглото, а на третия дори не си спомняше как изглеждаха новоприетите в правата вяра рицари.
А Алима успя така промени лицата на Жулиен и Фружин, че те напълно приличаха османски спахии. По този начин приятелите напуснаха овечката крепост и безпрепятствено се отправиха последното останало византийско пристанище на черноморското крайбрежие – Месемврия. Там Алима беше уредила да бъдат превозени до Константинопол, а от там до земите на християните в Европа.
- Знаете ли господа – каза Алима – от мосю Филибер де Найлак научих, „Мирът струва скъпо и се заплаща с кръв. Но може да се заплати и с разум....разбира се ако го имаш”. Много неща научих от баща Ви, мосю Жулиен. Надявам се Вие да сте взели поне малко от неговия характер. И бих била много разочарована, ако нарушите правилата, по които той живя и загина. Трябва да благодарите на Бога, че сте син именно на такъв баща. А Вие Ваша светлост, че сте син имено на такъв народ. Българите са като рядко цвете – тъпкано и косено, то непрекъснато пониква и се развива и си остава българско. Не му изменяйте! Със сигурност няма да сбъркате, ако му посветите остатъка от живота си.
- Благодаря ти за милите, Алима – отвърна Жулиен – но моля те, НЕ МЕ ОТДЕЛЯЙ ОТ БЪЛГАРИТЕ. Аз също съм българин, толкова, колкото и Негова светлост, княз Фружин Шишман. Баща ми живя като българин, отиде на бой като българин, загина като българин. Кой съм аз да казвам, че не съм син на баща си. А освен това имам и едно неоспоримо предимство пред него!
Двамата спътници на Жулиен де Найлак се спогледаха. Младият рицар се готвеше да каже нещо с особена важност.
- Някога Йоан Кръстител кръстил Нашия Господ Иисус Христос с вода. А АЗ СЪМ КРЪСТЕН С ЧЕРВЕНО ВИНО! АЗ СЪМ ПОВЕЧЕ БЪЛГАРИН ОТ БАЩА СИ!
От доста време такъв смях не бе заливал черноморския бряг. Приятелите препуснаха весело към свободата.

К Р А Й
(ЗА СЕГА)