автор: apostola

Проплакаха улуците във къщи
и вятърът засвири на комин.
А вечерите ми- едни и същи,
оставят ме така- почти самин.

И слушам как над покрива трополи
неуправляем вятър подкован.
И как сами отсрещните тополи
му правят нещо, като параван.

И облаци- подгонени от вятър,
пикират те над полските треви
и ми поднасят нощния театър
в прозореца, където се криви.

А в изкривената картина, Боже,
дори една светулчица видях.
И се почудих как така ще може
и тя да оцелее, но прозрях,

че ти я пращаш, Боже, за фенерче
да ми посочи пътя за към теб.
И аз след нея тръгвам със тефтерче,
с един чадър и със филийка хляб.