автор: blackjack12

Издигам се на пръсти над живота.
Надничам изпод мрачния му ръб.
Лъч светлина извайва пак окото
и става моят влак за дълъг път.
Една вселена пуста прекосявам.
Вселена от замръзнали лица.
Отдавна за мечтите оглушали.
Еднакви, равни - с грима на смъртта.
Къде ме води улеят от мисли
и дефинира ли се лесно друг живот?
В килията на този е амнистия
да си снабден със правото на гроб.
Отчаян от човешката еднаквост,
от липсата на изначална доброта,
съставям уравнение за вярност
към всичко чакащо във пепелта. -
Да се превърне в Феникс и отлитне
към нови и прекрасни светове
и да остави светлата си линия -
едно космическо спасително въже!