автор: ZAGORA

Пътувам на космическия сал
в нощта осъдена на траурно безцветие-
с очи, които съм научила да чуват.
Небето ме замеря с тътени и гръмотевици,
докато връща минали сълзи
на себе си, от себе си отнело ги.

Пътувам на космическия сал,
спасение за милиардите самотници.
Дали да страдам или да се радвам,
че самотата е човешката природа,
безсилна трайно да споява единиците.
Тъй крехко е съжителството с друг.

Аз цял живот съм се оглеждала за себе си,
очаквала съм се като пришествие.
Не е достатъчно когато се намеря.
Откриването ражда ново търсене
на себе си в невидимото бъдеще.

Пътувам на космическия сал
дори когато съм в сърцето на цунами,
когато съм в окото на торнадо
или в пастта на ненаситни бури,
разкъсващи със много злоба
изплетената мрежа на живота ми,
а аз я кърпя после дълго, дълго...
И с пръсти милвам нежно кръпките,
които ми напомнят, че съм жива.

Пътувам на космическия сал
и съм добрата кръстница на неизвестни,
невидими дори,неразгадани,
защото знам,че всичко е неназовимо.
Опитомявам сала с имена
и пея с древния мъдрец Сократ
най-страшната и тъжна песен
за незнанието.