автор: mamasha

(малки картинки от един октомврийски следобед край морето)

В стария парк край морето е октомври - малко тъжен, малко весел. Ту хладен дъжд бродира по стихналите алеи някакъв свой, известен само нему, мотив, ту слънце промушва златисти си конци през рехавата канава на облаците, а после забърсва небето до яркосиньо, за да види какво точно е извезало.
Паркът е поопустял. Но след лятната шумотевица и суетня есенното му спокойствие е примамливо уютно. На позгубилите цвета си скамейки, потънали в още топлата октомврийска тишината, малцината минувачи - за никъде небързащи пенсионери и майки с детски колички - се наслаждават на пищното му великолепие.

А есента не е пестила краските, щедро е шарила навсякъде и короните на дърветата са заприличали на поизлиняло шапитò, цялото в разноцветни кръпки. Между сърцевидните бледожълти листа на каталпата са нависнали светлокафявите ѝ тънки шушулки, които ще я украсяват даже и през зимата. Сред още тъмнозелената шума на офиките надничат яркооранжевите перлички на плодчетата им. Липите и брезите са се накиприли като моми на хоро със златни нанизи. Кленовете и яворите са се превърнали в същинска палитра на художник – смесили са цяла гама от бои: от топло жълто и охра през излиняло зелено до бледозлатисто и медено и всякакви нюанси на червено. Събрали слънцето в короните си, в старо злато и кехлибар греят и ясените. А сред кестеновите клони с листа, обагрени в ръждиво, разкъсали бодливите си дрешки, заголват тъмнокафяви гръбчета кестенчетата. “Туп-туп” - вятърът събаря няколко от тях и те тежко изтрополяват по асфалта в краката на едно дете. С щастлива четиризъба усмивка то вдига най-дребната топчица и я скрива в малката си шепа. И какъв неимоверен възторг има в очите му! Сякаш всичката радост на света се е събрала в тях.

Заразена от нея, се усмихвам и аз и тръгвам по каменните стълби към плажа. Там, долу, морето си почива от лятото. Протегнало се по гърба на брега от моста, та чак до солниците, то едва-едва се полюлява и безшумно дреме върху пясъчната си възглавница. Май много, много отдавна не съм го виждала толкова спокойно. И, ако не е играта на слънчевите лъчи сред водата в късния следобед, от която синята морска риза изглежда като че някой е хвърлил върхý ѝ хиляди натрошени стъкълца, бих повярвала на тази почти абсолютна неподвижност. Морето си почива. Но само до първите есенни бури.

На крайбрежната алея златистите октомврийски сенки на тополите постепенно се смесват с боите на залеза. А оттатък залива здрачът разлива синкаво мастило над околните хълмове и фарът застъпва поредната си нощна смяна. В стария парк край морето неусетно слиза октомврийската привечер.


Мария Гордеева, Осенняя аллея