автор: ZAGORA

Денят е заек дремещ в храсталаците,
настръхнал,сив и непривичен,
а аз съм вкопчена във гъстата му козина.
Проблясват фарове като зеници.

Над мене е планетата на птиците,
осиротяла и набъбнала утроба
от неродени дъждове,
едно небе на Пол Сезан
изпращащо ми тъжни есемеси.

В сандъчето размахва сухи пръсти
увехналата мумия на калдаръмчето.
Безумно смели,цъфнали невени
огряват във оранжево духа ми.

А на замисления, гол бадем
свраки тръскат капчици мъгла
от черно-белите монашески одежди
и сипят тракащи вълни наоколо.

Това апокалиптично време ми е нужно,
за да открия отшумелите бразди
на минали сезони
в предсърдията на любовта си,

да ги откъсна като цветя,
мистично цъфнали
сред ляноси и кампоси от спомени
и да сънувам звездопад от Персеиди.

...Нощта е зверски гладна
и поглъща на едри залъци деня,
а сенките потъват в друго измерение...