автор: YOTOVAVA

И последният щърк ли се гмурна
в тъмносиня безоблачна пустош.
Не е котва коминът порутен,
но не мръдва чардакът оттука.

Не е слънцето житена питка,
но го ръфат беззъби тополи.
Час по час урочасано митка
и самò – като лудо! – говори.

Тишината се сипе на трици,
непресята и с мораво рогче.
Някой, май, ни избоде зениците
и замаза със глинено топче.

Някой, май, ни изтръгна сърцата –
и е тихо по тази причина.
И съзрях как чезнат децата ни
в необраните Божи градини.

Ако там си, слезни от небето,
изори и засей пущинака?
Всеки тук е неверник несретен.
Аз ти вярвам. Ела! – ще те чакам.