автор: meiia

Изхвърлям му протърканото расо,
бродирано с калинки и цветчета.
Разръфах се, житейски не му пасвам,
Вълшебната му книга не прочетох.
На мен Мълчаната му ми се падна-
натрапи се, от други нежелана...
И, пълна с радост за открадване,
почиства лятото. Изчезвам от екрана
прецизно, бавно, огледално голо -
за други светове изпразнено летище.
След толкова залъгване, подмоли,
животът ми сервира някакво си нищо.
И даже повече! Чак корени на нула,
потънали в недра от лед продрани.
И да е питал, аз не съм го чула –
нахално ме е награждавал с рани.
Животът! С расото си на цветчета...
И с птички, и с калинки! И с пауни.
А с мен са само няколко врабчета...
И студ, опитващ се да ме целуне.
Защо тогава са извезаните дрехи,
призвани да прикриват голотата
със царственост, възторзи и успехи,
когато, всъщност, вие самотата
отвътре - безогледно състарена?!
Отвън защо са й драперии от сърма,
щом листът, дето е остихотворена,
се сипва, думите да не накърми?!
Те падат пред далечното ми куче -
в очите му с тъгата му се скриват.
Да, трябваше живот да се получи,
но хора и неща безмълвно си отиват.