Среднощните съновидения, кръвта, полепващият страх,
белязани от немощ бдения над невъзможното съмнение -
дали, когато съществувах, си завоювах титла "бях"?
Оглозгани до стръмно пътища, сковани от студа нозе,
катерене към неизбежното - помъкнал плахата надежда,
че мракът, който те очаква, е този, който те обзе.
Далечен като сивкав залез, приведен като съхнещ храст
опипваш бродещата вечност, презрял привидната човечност...
Небето винаги си струва. И горното, и туй във нас.