автор: apostola

Денят ми носи слънцето на гръб
и крачи в час до час по пътя древен.
А аз стоя в живота си на ръб
и ту съм радостен, и ту съм гневен.

На ръб стоя си между ден и нощ,
и нямам право даже да избирам.
Забивам в чувствата си своя нож
и в болките си вечер се раздирам.

Но сутрин, Боже, като гледам как
пак слънцето се качва на деня ми,
забравям бързо нощният си мрак
и нощните митарства във съня ми.

Забравям, че живея аз на ръб
и хуквам с този ден към залез палещ.
И сякаш нося слънцето на гръб-
под неговия лъч, душата галещ...