автор: veronikas

После ще рисувам хвърчила.
С четка, с темперни боички.
Не на листа, върху небеса.
Бог ми е свидетел, че ми липсват.
Бог ми е свидетел, че държа
не на земната си същност.
Мога да съм вихър във съня,
капчица във безтегловност…
Но сега съм в тяло на жена.
Тя, разбира се, си иска
всички земни чудеса.
А пък аз съм по-различна.
Имам корабно въже
да спасявам чуждо щастие.
Стискам паяче в ръце
и оплитам мрежи от безстрашие.
Тичам срещу идващите дни.
Будя се в една и съща сутрин.
Толкова съм свикнала така,
че го бъркам със безсмъртие…
Зная, точно заради това
днес рисувам мънички снежинки.
Не с боички, само с мисълта.

И побеляват черните ми срички...