Дърветата растат във тишината
повдигнали зелените листа,
прониква в стъпките на самотата
зовът неясен на реалността.
Изчезват в сивотата на морето
на слънцето отронените цветове,
затваря своите желания небето
в невинната усмивка на дете.
Изгаря те копнежът на очите -
да разсече със меч дуалността
и да се върне там във висините,
където е един със същността.
И ти очакваш с трепет да преминеш
стъклото от прозрачна светлина,
което те оставя да изстинеш
в затвора на отсамната страна.
Но даже да пробиеш светлината
и да намериш своето небе,
ти няма да избегнеш пипалата
на онова, което е.