автор: ZAGORA

-Аз съм, Петьо. Не се бой. Кака ти Мария съм. Подай ми ръка, братче и да вървим.
Беше безплътна сянка.Моята кака, моята какичка... Тя ми беше повече майка, отколкото сестра. Мама била на 45 години, когато ме родила. Чувствувала се
психически нестабилна и много малко се грижела за децата си.Како,ти си с 15години по-голяма от мене.Ти ме къпеше,приспиваше,хранеше и с количката ме разхождаше по улиците на малкия ни град.Може би и поради това, дълго не можа да си намери мъж. Като поотфелнах, тичах като пърле след тебе. Където ти, там и аз, затова моминството ти не беше като на другите.Водеше ме на вечеринки,на соарета,на репетиции в църковния хор, на екскурзии. Но с мен приличаше повече на самотна майка, а не на госпожица.
Бяхме на гости на твоя приятелка в Шумен, която се беше омъжила там. Запознахте се с бати в една сладкарница.Той работеше в работилница за ремонт на двигатели. Беше много хубав. Висок, строен, с красиви кафяви очи,черна коса и бяло лице. Писахте си три години писма и накрая се взехте, но аз продължих да бъда детето на кака. Всяка ваканция ви идвах на гости. Когато се роди малката , спях до люлката й и по цели нощи я люлеех, щом проплачеше.Така се опитвах до някъде да ти се отблагодаря за грижите. Тати и мама си тръгнаха един след друг,но аз продължих да бъда по-голямото дете в какиното семейство. Ти не слагаше да вечеряте, докато не се прибера от обичайните си „тегели” по главната улица. Скара се с по-големия ни брат,който беше обрал покъщнината на мама и тати докато живеехме край морето и я беше отнесъл у тях..Успя да върнеш част от нея и каза:”Това е за Петю.”Изпратихте ме войник с младоженския костюм на бати, пращахте ми всеки месец пари за цигари и други разходи.После бати ми намери работа и накрая когато накарах последната си приятелка да абортира плода на нашата любов, който носеше в утробата си и споделих това с вас, вие цяла нощ ми четохте конско и бати каза:”Петьо, до три дни ще ти измажа стаята в дъното на двора, кака ти ще я нареди и да си довел момичето.И него майка го е раждала, и то заслужава щастие.Доведи я да ни запознаеш утре и да вдигаме сватбата.”
Така и стана. Задомих се и Милена ми роди и отгледа две хубави момчета. Докато майстори зидаха новия ни дом, а тя беше бременна с първия ни син, ви пратих да отидете на мострения панаир и да видиш роднините на жена ми.Тя беше родом от едно голямо пловдивско село.Върнахте се скарани и не си говорехате.На пръв поглед уж женски дребнави глупости,но имаше и по-дълбоки причини. Мисля, че беше борба за влияние. Всяка изявяваше претенции над мен и не желаеше да ме дели с друга. Како,ти страдаше, защото се чувствуваше изместена от Милена,а Милена доста грубо те отхвърляше, за да изтъкне законните си права на съпруга над мене. Аз не исках да обидя никоя от двете ви.
Когато се роди Огнян, дойде да ни помага майката на Милена.Беше неграмотна селска женица, но много хлевоуста. Всяка сутрин изхвърляла гърнето на детето в лехите с цветята ти,а ти беше голяма цветарка и ги гледаше като деца.Направила си й забележка,но тъщата ти отговорила доста остро. Обстановката се нагнети повече.Тогава бати купи дъски и накова оградата.Огради вашата част от от двора.Наложи се спешно да зидам тоалетна. Напълно престанахме да си говорим.
- Петьо, мили братко, ти не знаеш какво аз съм преживяла.Представи си централна гара Пловдив по време на мострения панаир.Човек до човек, игла няма къде да падне.Милена като работеща в системата на ж.п.транспорта ползуваше билети с намаление.Тя отиде за някаква заверка,а ние останахме на перона да я чакаме.Влакът беше се установил на коловоза, пълен до горе с пътници. Наближаваше време да тръгва, а Милена още я нямаше. Знаеш ме колко съм притеснителна. Очите си изгледах, но от нея нямаше и следа. Реших да се кача с дъщерята и да я чакаме в купето.Намерих две местенца- едно за мене с детето,а другото за Милена.Тя беше бременна в четвъртия месец. Когато я видях на перона се развиках:”Милена-а-а, Милена-а-а-а!” Тя ме видя и се качи. В тоя момент влакът потегли. Влезе в препълненото купе и започна направо ето така:”Ти какво си се развикала ма! Цял Пловдив те чу. Аз казах ли ти да чакаш на перона. Ама ти не ме послуша.Все ти да командваш, все ти да нареждаш. Аз да не съм бебе, че да се загубя. Два грама акъл в главата си нямаш, това ще ти кажа, ама се мислиш за много умна. Мислиш си, че както си командвала брат си и както командваш мъжа си, ще командваш и мене. Ама тая няма да стане!”
- Ей, я по-кротко! Няма през целия път тебе да слушаме-раздразнено се обади един от пътниците.
Тя млъкна и повече не си проговорихме.На нашата гара тръгна пред нас, хвана те под ръка и започна да ти говори нещо на ухото. Кой знае какви ти ги наприказва тогава.
Като се роди Огнян бях много щастлива. Забравих обидите, задгърбих сърденето и отидохме с дъщерята да вземем Милена от родилния дом. Ти тогава беше на път с колата и не можеше да дойдеш. Бебето беше пълничко и много красиво. Бяло със сини очи. Приличаше на тати. Той беше такъв хубавеляк. Дойде да помага майка й, но Милена повече се доверяваше на мен. Първите две седмици къпех детето всеки ден. После тя сама започна да се грижи за него. Докато започнах да гледам през прозореца как всяка сутрин баба Санда изхвърля в лехите с цветята гърнето на малкия.Косях се отвътре,но мълчах.Когато направих забележка, отрече да го е правила. Петенце, ти знаеш бате ти колко е гнуслив.Той се ядоса много и купи нови дъски за ограда. Започна да я кове веднага. Точно тогава пратихме детето да донесе една тесла от избата. Двете ни изби бяха свързани и то неволно чуло обидите, които сипеш по адрес на бате си. Не ти се сърдя за това. Ядосан си бил, забравил си добрините, казал си излишни приказки. Не разбирам обаче защо се сърдеше. Дворът и къщата бяха разделени чрез закона.Всеки си имаше нотариалния акт.Ако до него момент нямаше ограда, то се дължеше на добрината ни. Но след постъпките на баба Санда , трябваше да уважим труда си и да съхраним хигиената на двора си...
Най ми беше мъка когато Милена с хитрост ми взе шевната машина и кантара на тати.Аз бях единствената дъщеря и по право машината се падаше на мене.Още повече, че завърших такова училище. Поиска уж да ушие нещо на нея и повече не я видях.Отказа да я върне. После издебна когато ме нямаше и помолила детето да даде кантара, защото щяла да вари сладко и трябвало да изтегли плодовете. Детето повярвало, дало й кантара и не видяхме и него.
Най-щастливият ми миг,мили Петьо,беше когато след 14 години сърдене и отчуждение ние отново признахме, че кръвта вода не става. Бати зажени малката си дъщеря. Когато го видях на дворната врата, краката ми омекнаха. Винаги съм го обичала и съм се интересувала жив и здрав ли е, как е, какво прави...Носеше шише с ракия и шоколадови бонбони. Поискахме си прошка,целунахме се и ни покани на годежа. Беше много хубаво.Снахата беше сложила чудесна трапеза. Попяхме си, поиграхме и дарихме годениците. И вие с Милена бяхте там и аз през цялото време ви се радвах.
Започна нова страница в нашия живот.Сватбата и тя мина хубаво.Бате ти сложи на врата на булката цяла низа с едри банкноти. Всички викаха:”Браво на лелята, браво на свакото!”Моята дъщеря беше студентка и не можа да дойде,но прати пари по мене за братовчедката си. Като купихме колата ходихме с нея трите семейства да видим домовете на децата си. Изобщо започнахме да се ценим и обичаме. Докато не доведе онова грозно, настръхнало ловджийско куче, което виеше по цели нощи под прозореца ми.
- Това куче го доведе Огнян,сестричке.Подарил му го един приятел Беше от породата драхтар и беше малко.
- Аз тогава още не знаех, че нося в себе си тая коварна болест. Чувствувах се зле, повръщах всеки ден и по цели нощи не спях. А кучето виеше и косата ми настръхваше. Дрънчеше с веригата си, скимтеше, а на мен ми се плачеше. Молих ти се няколко пъти да го махнеш, но ти не пожела. Може да си си въобразявал,че това е мой каприз. Но не беше. Как ,братленце, да ти обясня,че съм много зле.Не желаех да се оплаквам. Не обичах да ме съжаляват.Но не се ли досети когато ме видя как започнах да се стапям като свещица. Силите ме напускаха и се залежах. Виждал си ме в каква сянка се превърнах, но не ме попита нищо.И аз обидена и страдаща престанах да ти говоря.Очаквах някой ден да махнеш проклетото куче от оградата под прозореца ми, но не го стори.Ти не прекрачи прага на дома ми. Не ме потърси, за да поговорим.Една мила дума не чух от тебе тогава.Толкова ли се беше вкоравило сърцето ти?!
- Како, мила како! Сестричке моя любима,аз съжалявам за поведението си!Виждах как се стапяш,но се страхувах да те питам защо.Страхувах се от смъртта,предугаждах я,но не исках да вярвам, че си толкова болна. Бях обявил кучето за продан, но никой не го поиска. Направих му къщичка, за да спи в нея и поне нощем да не вие, но то е животно и си иска своето.Трябваше всеки ден дълго да го разхождам, но нямах време за това. Момчето, което го беше подарило, не желаеше да си го вземе обратно.Зная, че нищо не ме извинява.Оказах се голям неблагодарник, мила сестро!...
- Бати ти не знаеше какво да направи. Най-после при един от престоите ми в болницата след като се завърнах, кучето го нямаше.Когато най-после се избавих от мъките и напуснах тялото си, ти се напи и дойде да ме видиш. Тогава насреща ти застана тоя, който ти беше като баща.Твоят бати.Очите му бяха зачервени от плач. Безпомощно кършеше ръце и беше безутешен. Погледна ме и пред всички каза:”Петре, аз няма да те пусна до ковчега на кака ти.Ти се подиграваше с нея и беше немилостив към страданията й.Защо идваш сега?! Нея вече я няма.Искаш да направиш добро впечатление на тия, които я изпращат с дълбока покруса ли?! Ти беше неблагодарен брат.”
Аз видях тогава как сърцето ти се изпълни с горчива болка,а очите ти в сълзи.И се помолих тихо на Бог да те остави и да те допусне до тялото ми.След малко бате ти омекна и ти дойде да се сбогуваш с мене.Целуна замръзналото ми лице,а горещите ти сълзи го пареха.Прошепна ми:”Прости ми,мила како!”Отговорих ти:”Простен да си,братко!”Но ти не ме чу.
Днес дойдох за тебе. Моята любов ме доведе до канавката, в която се обърна колата ти.Да станем,братчето ми,че тук имаме много дела за вършене.
И двата духа прегърнати прекрачиха вратите на рая.