автор: florans

2 част
Тримата хански синове бяха много различни по външен вид и характер. Енравота бе висок на ръст, силен, на очи биеше стройната му стегната фигура. Бе зеленоок, за разлика от братята си, а светлите му коси падаха до раменете.
Звиница, средният син на Омуртаг, бе нисък, набит и възчерен. Той имаше буен нрав. Най-малкият, Маламир, бе среден на ръст, широкоплещест. Отличаваше се с амбиция и умееше да печели симпатии, въпреки притворството в характера му. Майката бе най-привързана към него.
Първородният хански син Енравота съчетаваше странни качества. От една страна бе пъргав, смел и лишен от горделивост. Но зад тази пъргавост и подвижност се стаяваше дълбока и непроницаема склонност към самовглъбяване, за което подозираха само най-близките. Момчето изпадаше внезапно в тези състояния. Бе жалостив и лесно раним. Но мекотата в характера не му пречеше да бъде действена натура.
Трудно е да се каже кога Енравота се сближи с ромейския пленник. Чужденецът, твърде различен, привличаше любопитството му. Двамата се упражняваха в езда, стрелба с лък и копие. Може би само Енравота знаеше, че заложникът вън от общността живееше в свой свят, различен от техния, пък и никой не се интересуваше от това. Той виждаше заложникът да седи под сянката на някое дърво и приведен над книгата, мърдаше леко устните си. Ханският син се чудеше как може с часове да стои неподвижно и съсредоточено… Но забелязваше и друго – ромеят избягваше капището, което бе недалеч от жилищата, заобикаляше това място и не участваше в жертвоприношенията; не се покланяше ни на Слънцето, ни на звездите. Неговият свят криеше тайни, които младежът искаше да узнае.
С характерната си прямота бъдещият хан попита византиеца защо избягва светилището им, сякаш то крие опасност. Кинам се отдръпна в себе си, лицето му се източи, погледът му доби особен израз. Заговори, като подбираше думите и се вглеждаше в събеседника си, за да види какво впечатление ще произведат върху него. От разказа му Енравота схвана твърде малко, но реши, че по-късно ще изкопчи тайната.
Седяха край рехавата горичка, а пред тях се откриваше гледка към двореца. Камъкът белееше отдалеч и контрастираше на тъмната зеленина, която дъждовете бяха измили до блясък. Лятното небе ослепително искреше в синева, а в тишината се чуваше едно тънко жужене и засилваше усещането за сладостна нега и хармония.
Колобърът Хитол мина наблизо и озадачено изгледа двамата, усамотили се в тайнствен разговор. Щеше да проследи това странно приятелство и да бъде по-бдителен към ханските синове, особено към най-големия, който трябваше да наследи титлата канас ювиги от баща си. Но дотогава има много време.
Омуртаг беше силен, здрав, царуваше дълго и с размах строеше и укрепваше столицата на българите. И той бе непоклатим като камъка, от който бе иззидано всичко наоколо. Ювиги заповяда да издълбаят надпис в една от колоните. Изглежда чувството за вечност и преходност го бе занимавало дълго, защото надписът гласеше: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомни за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омуртаг, хан ювиги. Нека Бог да го удостои да преживее сто години”.
„Но кой знае…”, мислеше Хитол, само във властта на Тангра бе да разпределя житейските роли. Колобърът стоеше между двамата си господари – Омуртаг и Тангра, като изпълняваше волята на първия и предаваше посланията на втория. Засега се ползваше с пълното благоразположение на владетеля и нямаше основание за притеснения. Трябваше да стои здраво на позициите си, да печели всеки ден доверието на земния си господар и да чете вярно знаците на небесния…