автор: osi4kata

Те бяха - той на три, а тя на седем,
когато татко им си тръгна.
Не вярваха, че ще го стори. До последно.
Не вярваха. Септември беше мъртъв,
октомври бе почти роден, когато
баща им ги целуна за последно,
надвеси се над техните креватчета
и рече "Сбогом", остро-нервно
изхлипа майка им. Вратата хлопна.
Той никога след това не се обади.
Дочуваха, че някъде работел
извън пределите на тяхната държава.
А майка им остана бледа сянка.
Придвижваше се нощем като птица,
мъжете идваха и тръгваха. Нахранени,
задоволени. Много сити.
Понякога я караха да плаче.
Друг път се смееха пиянски,
забравяха по някое петаче
до телефона или в банята.
Децата бяха вече - тя на десет,
а той навърши шест на август, двайсти,
през месец сменяха адреси,
животът беше в сиви цайси,
светът - намръщен, хората сурови,
а майка им предсрочно остаряла.
Тогава появи се чичо Георги,
като светеца, онзи с халата,
прободена от острата му пика
и стъпкана с копитата на коня.
Не беше чичо Георги от сърдитите,
той беше благ, той беше оня -
светецът от иконата, която
изчезна от кварталната им църква.
Разправяха, че нападател
откраднал я и после паднал мъртъв
във двора. Само с рамката в ръцете.
Иконата, тъй казват, се стопила
във дън земи. И бе тринайсти, петък,
когато духовете черпят сила
от демоните и от боговете...
Та тази същата неделя
се появи и чичо Георги.
По-точно казано, той се засели
в апартамента, дето е отгоре.
Над техния. Така започна всичко.
Цветята по первазите се разцъфтяха.
Отнякъде се появиха птички,
децата чудеха се - где ли бяха
преди. И как гласът на мама
се промени. Уверен стана някак
и залезът не бе кървяща рана,
а беше възхитително очакване.
Ожениха се в ранния октомври,
щастливата им майчица и Георги
и във небето през разголените клони
се тръшна злата хала. Като облак.
И изваля се. Три дни, без почивка.
След това напече и така остана.
Живеят днес щастливи всички.
Роди им се сестричка отзарана.

Р.Симова, 2014