Слънцето, с шапка моряшка и узо,
спомени буди, дълбоко заспали.
Вземат си душ и по моята буза
капки се стичат, искрящи кристали.
Вятърът носи пак нашите думи,
учи на обич красива щурчетата,
как да флиртуват до нежно безумие
сладки пчелици и полски цветчета.
Пълно спокойствие, чиста хармония,
а пък със тебе отдавна ни няма.
Срутен е замъкът, само колоните
напомнят, че някога имаше пламък,
в който си още, в ръката с „Пломари“,
светли светулки в очите ти греят.
Смигва ми слънцето. Казва: „Разбра ли?
Вечна любов и в руини живее.“
Валентина Йосифова
11.07.2014 г.