автор: severianin

Под бледи есенни съзвездия изтлели
ще трябва пътя си до края да измина.
Над мен не падат сухи листи пожълтели –
валят над мен изсъхнали години.

У мен на преживяното прибоят мощен
с юмруци бие по душата стара –
прииждат дни,
прииждат хладни нощи,
отдръпват се – и всичко се повтаря.

Но ако тежките юмруци на водата
превръщат в пясъци скалите сиви –
на времето талазите рушат сърцата
и на живота глинестият бряг се срива.

Скалата твърда неусетно се стопява
и, от плесниците на времето изтрита,
потъва в пясъка,
сама на пясък става
под вечния жесток прибой на дните.

А той гърми,
той с ярост сляпа бие
и между пръстите си мокри дните стрива.
Да, право казват – камъкът не гние,
но миговете-песъчинки си отиват.

Доскоро мислех че под облаци сребристи
по хребета на есента си ще премина,
и че над мен като изтлели листи
ще падат сухи минали години.

А всъщност скърца под нозете ситен пясък,
зъл пясък пари под клепачите и свети,
приижда времето,
вълните бият с плясък,
гърми прибоят,
врастват в пясъка нозете ми...