автор: veronikas

И е толкова тихо, че чух
как безсънна реката говори
със вековния каменен бряг,
който няма причина да спори.
Който няма понятие за път
и безпътните капки събира.
И е толкова дълго, че бях
и реката, и бряг, и причина.
И разбирам защо
чувам птици, които ги няма.
И говоря в съня.
После дълго мълча и забравям.
И прескачам вода,
във която небе се оглежда.
И това е така...

Като дом, който пак преподреждам...