автор: GoranMalevski

Разгадах те по топлата длан.
Ти си моето земно момиче
с аромат на магичен оман,
на зюмбюл и на бяло кокиче.

Бе пътека. И мост. Бе надежда.
Буря лятна - завихрена, топла.
Сила земна. Далечност небесна.
Бе безкрайна. Бе неуморна.

Чакаше сбъдната да притихнеш във длани.
С нота нежност да се пълни душата.
Чакаше моето " Не тръгвай!" за да останеш,
но избухна във теб тишината.

Студено ти е. Топла е дланта ми.
Изгаря. Като лято. Като устни.
Дъхът ми пак се слива със дъха ти.
Ръката ми отказва да те пусне.

Но дланта ти свита твърдо в юмрук
се разтваря като листче на цвете.
Няма полъх, ни повик, ни звук.
Сън дъждовен спят ветровете.

- Ти защо се завърна?! Кажи!-
разпъваш раменете ми до болка.
От очите ти преливат сълзи.
Аз мълча. Ти отгатваш. И толкова...

Събуди се момиче! Сънна пряспа покрива
побелелите твои, несломени ръце...
Събуди се! И тичай! Любовта си отива!
Догони я с немито отрезвяло лице!

Има Вечност! Във нея се ражда
осъзнатото наше резличие.
Там сме звездни, въздушни и плавни.
Там сме чисти, щастливи и ничии...

Ще се пръсне на прашинки самотата.
Ще тръгнеш по килима летен боса.
ръце протягаш там, към Светлината,
за да мога твойте пръсти да докосна.

Една звезда в съня си ще бленуваш...
Една звезда в сърцето ми полази...
Стиха със стих за спомен ще целуна,
дори ако речеш да ме намразиш...